Мани се прибра в апартамента си, затвори вратата, заключи я… и остана да стои така. Като част от мебелировката. Както си беше с куфарче в ръка.
Невероятно бе как, изгубиш ли ума си, изведнъж не ти остават кой знае колко възможности. Желанията му не се бяха променили — все още искаше да възвърне контрола над себе си и над… каквото и да бе това, което се случваше с живота му.
Ала нямаше за какво да се улови, нямаше юзди, с чиято помощ да укроти този звяр.
Мамка му, сигурно точно така се чувстваха пациентите с Алцхаймер. Личността им си беше все същата, както и умът им… но в света около тях вече нямаше логика, защото не бяха в състояние да задържат спомените, асоциациите, изводите си.
Всичко бе заключено в онзи уикенд… или най-малкото бе започнало тогава. Но какво точно се беше променило? Доколкото можеше да прецени, губеше му се поне част от едната нощ. Помнеше хиподрума, падането на Глори и ветеринаря. А после се бе върнал в Колдуел и бе отишъл…
Първите предупредителни признаци на задаващо се главоболие го накараха да изругае и да се откаже. Отиде в кухнята, пусна куфарчето и се загледа в кафе машината. Беше я оставил включена преди да отиде в болницата. Страхотно. Сутрешното му кафе се бе оказало нощна доза кофеин и бе истинско чудо, че не беше подпалил апартамента си.
Седна на един от столовете край гранитния барплот и се взря в стъклената стена пред себе си. Градът, разстлал се от другата страна на терасата, грееше като дама, тръгнала на театрално представление, цялата окичена с диаманти, и проблясващите светлинки на небостъргачите го караха да се чувства неимоверно сам.
Тишина. Празнота.
Апартаментът му беше като ковчег.
Господи, ако не бе в състояние да оперира, какво му…
Сянката на терасата се появи сякаш от нищото. Само дето не беше сянка… Нямаше нищо прозрачно в онова, което стоеше отвън, сякаш светлините, мостовете и небостъргачите бяха картина, в която изведнъж бе зейнала черна дупка.
Дупка с очертанията на едър мъж.
Мани се изправи, приковал поглед във фигурата. Някъде в подсъзнанието си, дълбоко в дебрите на ума си, разбра, че именно това бе причината за всичко, неговият «тумор» — на два крака… който бе дошъл за него.
Подчинявайки се сякаш на някаква заповед, той се приближи и отвори плъзгащата се врата. Вятърът го блъсна в лицето и отметна косата от челото му.
Беше студено, толкова студено… ала вледеняващият шок не се дължеше единствено на хладната априлска нощ. Смразяваша вълна струеше от фигурата, застанала неподвижно и застрашително едва на няколко крачки от него, и Мани изпита съвсем ясното усещане, че копелето в черните дрехи го ненавижда. Само че той не се боеше. Ключът към загадката на случващото се с него се криеше в този огромен мъж, изникнал сякаш от нищото на двайсет етажа над земята…
Жена… жена със сплетена черна коса… това беше…
Главоболието го връхлетя изневиделица, блъсна го в тила и се изстреля във вътрешността на черепа, раздирайки мозъка му. Краката му се подкосиха и той едва успя да се залови за вратата.
— Майната ти, не стой така. Говори или ме убий, но направи нещо.
Нова ледена струя го блъсна в лицето. А после се разнесе дълбок глас:
— Не трябваше да идвам.
— Напротив — простена Мани през болката. — Защото съм на път да изгубя шибания си ум и ти го знаеш, нали? Какво си ми направил?
Онзи сън… за жената, която желаеше, но не можеше да има. Коленете на Мани започнаха да омекват, но това можеше да върви по дяволите…
— Заведи ме при нея… и не се ебавай с мен. Знам, че тя съществува… виждам я всяка нощ в сънищата си.
— Всичко това изобщо не ми харесва.
— Да, а пък аз тук си умирам от кеф…
Обръщението «шибано копеле» остана неизречено. Както и фактът, че ако кучият син решеше да се поддаде на агресията, в която буквално се къпеше, Мани бе твърдо решен да му покаже на какво е способен. Вярно, щяха да го смажат, но независимо дали беше прецакан в главата или не, той не се даваше без бой.
— Хайде — изплю се Мани. — Направи го.
Последва рязък смях.
— Напомняш ми на един приятел.
— Искаш да ми кажеш, че има и друго копеле, изгубено в собствения си живот заради теб? Страхотно. Трябва да си направим група за морална подкрепа.
— Мамка му…
Типът вдигна ръка и тогава… в главата на Мани изригнаха спомени и се разляха из цялото му тяло, докато гледките и звучите от изгубения уикенд се завръщаха като приливна вълна. Мани политна назад, уловил главата си с ръце.
Джейн. Тайно имение. Операция.
Вампир.
Единствено железните пръсти, стиснали го над лакътя, му попречиха да не се свлече на пода — братът на пациентката му го беше уловил.