— Трябва да дойдеш и да видиш сестра ми. Тя ще умре, ако не го сториш.
Мани дишаше през устата и преглъщаше начесто. Пациентката… неговата пациентка.
— Все още ли е парализирана? — простена той.
— Да.
— Заведи ме — рязко каза Мани. — Веднага.
Ако гръбначният й мозък бе трайно увреден, той не можеше да направи нищо за нея, но това нямаше значение. Трябваше да я види.
— Къде е колата ти? — попита копелето с козята брадичка.
— Долу.
Мани се отскубна и се хвърли към куфарчето и ключовете, които бе оставил на кухненския плот. Докато се препъваше и падаше из апартамента, усещаше ума си сякаш в мъгла, което го ужасяваше. Още малко експерименти с процесора му и мозъкът му щеше да бъде безвъзвратно увреден. Ала това беше нещо, което можеха да обсъдят и по-късно.
Сега трябваше да отиде при своята жена.
Когато стигна до входната врата, вампирът беше точно зад него. Мани премести куфарчето в лявата си ръка.
А после се завъртя светкавично. Десният му юмрук се стрелна напред, описвайки съвършено премерена дъга, целяща да улучи копелето в челюстта.
Прас. Ударът беше силен и главата на кучия син отскочи назад.
Очите на вампира се впиха в него, а ъгълчето на устата му се повдигна от ниско ръмжене, но на Мани не му пукаше.
— Това беше, задето се ебавахте с мен.
Другият мъж прокара опакото на ръката си по окървавената си уста.
— Добро кроше.
— Пак заповядай — отвърна Мани, докато прекрачваше прага на апартамента си.
— Можех да го спра, стига да исках. Просто за да сме наясно.
Без съмнение беше така.
— Да, но не го направи, нали? — Мани тръгна към асансьора, натисна копчето и хвърли сърдит поглед през рамо. — Което те прави или глупак, или мазохист. Ти избираш.
Вампирът дойде съвсем близо до него.
— Внимавай, човеко. Жив си единствено, защото си ми полезен.
— Тя ти е сестра?
— Не го забравяй.
Усмивката на Мани беше толкова широка, че разкри всичките му зъби.
— Тогава има нещо, което трябва да знаеш.
— Какво?
Мани се надигна на пръсти, така че очите им се изравниха.
— Ако сега си мислиш, че искаш да ме убиеш, това е нищо в сравнение с онова, което ще изпиташ, когато отново я видя.
Почти бе получил ерекция, само като мислеше за нея.
Когато вратата на асансьора издрънча и се отвори, Мани прекрачи вътре и се обърна. Очите на вампира бяха като копия, търсейки целта си, но Мани сякаш не забеляза агресивността му.
— Просто ти казвам как стоят нещата. А сега влизай или си изпари задника на улицата и аз ще те взема.
— Мислиш ме за идиот, нали? — изръмжа вампирът.
— Всъщност — ни най-малко.
Мълчание.
След още един миг вампирът измърмори нещо под носа си и ce шмугна вътре, точно когато вратите започнаха да се затварят. А после двамата просто стояха един до друг и гледаха как цифрите над главите им намаляват.
Пет… четири… три… две…
Като обратното броене до взрив.
— Внимавай, човеко. Аз не съм някой, с когото би искал да стигнеш твърде далеч.
— А пък аз не съм някой, който има какво да губи. — «С изключение на сестрата на това огромно копеле.» — Май просто трябва да видим как ще свърши всичко това.
— Е, тук си съвсем прав.
* * *
Мрачна и сякаш изваяна от лед, Пейн се взираше в часовника до вратата. Кръглото му лице бе така семпло, както и бялата стена зад него, белязано единствено от дванайсет черни цифри и чертичките, които ги разделяха. Стрелките му (две черни и една червена) се влачеха по пътя си така, сякаш и те бяха също толкова отегчени от работата си, колкото и тя от това да ги гледа.
Без съмнение Вишъс беше отишъл да се срещне с майка им. Към кого другиго би могъл да се обърне?
Което си беше просто загуба на време. Безспорно щеше да се върне с празни ръце. Беше чиста наглост да си въобразява, че Непоклатимата ще се трогне и то от опасностите, грозящи децата, които бе родила.
Майка на расата. Ама че глупост…
Пейн се намръщи. В началото звукът беше просто неясен ритъм, но постепенно се усили. Стъпки. Бързи, тежки стъпки върху твърда повърхност… два чифта. Може би бяха просто някои от братята на нейния близнак, идващи да я видят…
Когато вратата се отвори, тя видя единствено Вишъс, застанал на прага — висок и непреклонен.
— Доведох ти нещо.
Той не толкова отстъпи, колкото бе изблъскан встрани.
— Прескъпа Скрайб Върджин… — ахна Пейн и очите й плувнаха в сълзи.