Лечителят й връхлетя в стаята, съвсем същият, какъвто го помнеше… с широки гърди и дълги крака, с плосък корем и изразена линия на челюстта. Тъмната му коса стърчеше нагоре, сякаш безброй пъти беше прокарвал пръсти през нея, и дишаше тежко, полуотворил уста.
— Знаех си, че си истинска — избъбри той. — По дяволите, просто го знаех!
Появата му я разтърси цялата, прилив на енергия се разля по тялото й и накара емоциите й да се разпилеят, сякаш политнали в свободно падане.
— Лечителю — дрезгаво каза тя. — Моят лечител…
— Мамка му — чу да казва брат й.
Човекът се обърна рязко към него.
— Остави ни сами. Веднага…
— Внимавай как ми гово…
— Аз съм нейният лекар. Доведе ме тук, за да преценя клиничното й състояние…
— Не ставай глупак.
Последва пауза.
— Тогава защо, по дяволите, съм тук?
— По същата причина, поради която те ненавиждам.
Това бе последвано от ново мълчание… нарушено от хлипане, разнесло се от Пейн. Просто толкова се радваше да види лечителя си, от плът и кръв. Кратичкото й подсмъркване накара и двамата да обърнат глави. Лицето на лечителя й начаса се промени — сляпата ярост отстъпи място на огромна загриженост.
— Затвори вратата зад гърба си — излая той през рамо, докато се приближаваше до леглото.
Пейн прокара ръце по очите си, за да избърше сълзите си, и погледна покрай лечителя, който бе приседнал до нея. Вишъс се бе обърнал и отиваше към вратата.
«Знае», помисли си тя. Той й бе довел единственото, което бе в състояние да й възвърне желанието за живот, а това бе повече от всичко, което майка им би могла да направи за нея.
— Благодаря ти, братко мой — каза, без да откъсва очи от него.
Вишъс спря. Напрежението му беше очевидно — ръцете му бяха свити в юмруци, а докато обръщаше бавно глава, ледените му очи горяха.
— Бих направил всичко за теб. Всичко.
С тези думи той излезе… и докато вратата се затваряше след него, Пейн осъзна, че «Обичам те» може да бъде казано и без да бъдат използвани точно тези думи.
Действията наистина означаваха повече от думите.
20.
Когато двамата останаха сами, Мани просто не можеше да й се нагледа. Очите му непрестанно обхождаха лицето и шията, и прекрасните й издължени ръце. Исусе, уханието й си бе съвсем същото, то изпълваше ноздрите му и отиваше право в пениса му.
— Знаех си, че си истинска — повтори той. Господи, сигурно би трябвало да каже нещо друго, ала очевидно това бе всичко, с което разполагаше — облекчението, че не полудява, беше огромно.
Поне докато не си даде сметка за влагата в очите й… както и за бездънното отчаяние в тях. Беше направил всичко по силите си за нея и въпреки това се беше провалил. Напълно.
Не че не се бе досетил за състоянието й. Брат й не беше дошъл в света на хората, защото всичко при тях бе наред, нали така?
— Как си? — попита я, загледан в очите й.
Пациентката му поклати бавно глава.
— Уви… аз…
Когато тя не довърши, Мани улови ръката й и я задържа в своята. Господи, кожата й беше толкова мека.
— Кажи ми.
— Краката ми… не са по-добре.
Мани изруга под носа си. Искаше да я прегледа и да погледне последните й рентгенови снимки… може би дори да уреди посещение в «Свети Франсис» за нов ядрено-магнитен резонанс. Но колкото и важно да бе това, то можеше да почака. В момента емоционалното й състояние беше твърде крехко и той трябваше да се погрижи преди всичко за това.
— Все още ли нямаш никаква чувствителност? — попита.
Тя поклати глава и една сълза се плъзна от крайчето на окото и се търкулна по бузата й. Мани ненавиждаше факта, че тя плаче, ала господ му беше свидетел, че никога не бе виждал нещо толкова красиво като очите й.
— Аз… винаги ще бъда така — при тези думи по тялото й пробяга тръпка.
— И какво точно имаш предвид под «така»?
— Тук. В това легло. Прикована към него — очите й не просто задържаха неговите, а сякаш ги плениха. — Не мога да понеса това мъчение. Дори само още една нощ.
Говореше абсолютно сериозно и за частица от секундата Мани изпита ужас, който го прониза до дълбините на душата му. От устата на друга жена… пък и мъж… тези думи можеха да са просто емоционален израз на отчаяние. Ала при нея? Те бяха план.
— Имате ли интернет тук? — попита той.
— Интернет?
— Компютър, свързан с мрежата.
— А! Мисля, че има един в голямата стая от другата страна на онази врата.
— Ей сега се връщам. Не мърдай.
Това извика някакво подобие на усмивка върху устните й.
— Къде бих могла да отида, лечителю?