Думите му я накараха да потрепери. Ала всъщност не бяха само думите му. Тя отново се съсредоточи върху компютъра. Най-много й харесваха снимките от състезания. Изражението му бе смесица от неимоверно усилие и несломима воля — нещо, което гореше и в нейните гърди. Но пък и онези, на които беше със семейството си, също й харесваха. Те бяха човеци, но връзката между тях изглеждаше толкова силна. Между тях имаше любов, огромна любов.
— Какво ще кажеш? — промълви лечителят й.
— Мисля, че дойде точно навреме. Ето какво ще кажа.
Тя се размърда в крепките му обятия и вдигна поглед към него. Докато седеше в скута му, й се прииска да усети още от него. Да го почувства целия. Ала от кръста надолу имаше единствено смътна топлина… вярно, тя беше за предпочитане пред хладината, която не я напускаше след операцията… но можеше да е толкова по-хубаво.
— Лечителю — прошепна, а очите й се спряха върху устата му. Клепачите му се притвориха и той сякаш спря да диша.
— Да?
— Може ли… — тя прокара език по устните си. — Може ли да те целуна?
Той потръпна, сякаш от болка, но мирисът му се усили неимоверно и Пейн разбра, че и той я желае.
— Исусе… Христе — с усилие отвърна той.
— Тялото ти го иска — каза тя, докато заравяше пръсти в меката коса на тила му.
— Точно там е проблемът — виждайки обърканото й изражение, Мани отправи горещ поглед към гърдите й. — То иска много повече от една целувка.
Изведнъж в нея настъпи някаква промяна, толкова неуловима, че бе трудно да бъде определена. Ала тя усети нещо различно в тялото и крайниците си. Някакво изтръпване? Само че в този миг беше прекалено погълната от сексуалната енергия между тях двамата, за да се тревожи как точно да го определи.
Обвивайки и другата си ръка около шията му, тя каза:
— Какво друго иска?
От гърдите на лечителя й се откъсна гърлен стон и звукът я изпълни със същото усещане за сила, което изпитваше и когато държеше оръжие. Да го почувства отново? То беше като наркотик.
— Кажи ми, лечителю — заповяда тя. — Какво друго иска тялото ти?
В махагоновите му очи, приковани в нейните, лумна огън.
— Всичко. Иска всеки сантиметър от теб… отвън… и отвътре Толкова, че не съм сигурен дали си готова за това колко много искам.
— Аз решавам — възрази Пейн, усетила как дълбоко в нея се надига странно, пулсиращо желание. — Аз решавам с какво мога и не мога да се справя, нали?
Усмивката му беше направо опасна. По един прекрасен начин.
— Да, госпожо!
Нисък звук огласи стаята и за своя изненада Пейн установи, че идва от нея. Тя мъркаше.
— Трябва ли да те моля още веднъж, лечителю?
Последва тишина. А след това той бавно поклати глава.
— Не. Ще ти дам точно това, което искаш.
21.
Вишъс отвори вратата на стаята за прегледи и ги видя да седят по начин, от който в главата му моментално нахлуха мисли за кастриране.
Което, като се имаше предвид собствения му опит в това отношение, значеше много.
Разбира се, сестра му само дето не беше седнала върху оная работа на шибания човек; ръцете му бяха около нея, главите им — доближени. Обаче не се гледаха… и това бе единствената причина той да не развали малкото им парти. Двамата се взирала в компютъра… в снимка на тип в инвалидна количка, състезаващ се с още цял куп други мъже.
— … височината е просто цифра… и не означава нищо, когато става дума за характера ти или за живота, който водиш.
— Може ли да размърдаш това… нещо?
По някаква причина сърцето на Ви заби лудешки, докато гледаше как човекът учи сестра му да си служи с мишката. А после чу нещо, което му вдъхна надежда:
— Мога да го направя — каза тя.
— Точно там е работата — меко отвърна Манело. — Можеш да направиш всичко.
Мамка му — картата, на която бе заложил в отчаянието си, се бе оказала асо. Беше възнамерявал отново да намеси човека, но само за малко — докато Пейн се отървеше от мислите за самоубийство. И през ум не му беше минало, че типът ще представлява нещо повече от детинско увлечение.
А ето че сега шибаното копеле я учеше на много повече от това как да се целува.
Ви бе искал той да е този, който ще я спаси… и може би като бе довел Манело, бе направил точно това, но защо не бе сторил повече досега? Ами Джейн? Трябваше да я изкарат от онази стая, да я разведат из имението… да се хранят с нея, да разговарят.
Да й покажат, че бъдещето й се бе променило, но не бе свършило.
Ви потърка лице, обзет от гняв, който буквално го прикова към пода. По дяволите… как можеше Джейн да не съобрази, че пациентите се нуждаят не само от лекарства и къпане с гъба? Близначката му се бе нуждаела от хоризонт — всеки би полудял, затворен в шибаната стая.