Властният й темперамент вече бе струвал на Мани двама треньори. Що се отнася до третия, онзи, когото използваха в момента, той не изглеждаше особено доволен, но това се дължеше просто на кончината на чувството му за контрол, стъпкано под конските копита. Глори даваше забележителни времена, но заслугата изобщо не беше на треньора. А пък Мани слабо го вълнуваше напомпаното его на мъже, които си изкарваха прехраната, като командореха коне. Неговото момиче беше истински боец и знаеше какво прави, и той нямаше нищо против да я оставя да действа както си знае и да се забавлява, докато я гледа как смазва конкуренцията.
Без да я изпуска от поглед, той си припомни глупака, от когото я беше купил преди малко повече от година. Да се сдобие с нея срещу двайсет хилядарки си беше чиста проба кражба, като се имаше предвид чистокръвното й потекло, но едновременно с това беше и същинско състояние с оглед на темперамента й и това, че не бе ясно дали изобщо ще получи лиценз, за да се състезава. Тогава тя беше страшно непокорна едногодишна кобила на ръба на това никога да не бъде допусната до състезания… или дори да бъде превърната в кучешка храна.
Ала Мани се бе оказал прав. Стига само да й отпуснеш достатъчно юздите и да я оставиш да командва парада, тя беше великолепна.
Когато участниците се приближиха до стартовата линия, някои от конете взеха да потропват нетърпеливо с копита, но неговото момиче беше като изваяно от камък, сякаш знаеше, че е безсмислено да хаби енергията си за подобни глупости, преди състезанието да е започнало. Въпреки отредения им коридор, Мани беше оптимист за изхода от надбягването, тъй като жокеят на гърба й беше страхотен. Знаеше точно как да се държи с нея и в това отношение беше по-отговорен за успеха й, отколкото нейните треньори. Неговата стратегия бе да се погрижи Глори да може да види всички най-добри маршрути по трасето, след което да я остави да си избере един и да препусне.
Мани се изправи на крака и сграбчи боядисания железен парапет пред себе си, присъединявайки се към тълпата, която също се надигна от местата си, изваждайки безброй бинокли. Сърцето му задумка, ала това го зарадва. Ако не се броеше времето, прекарано във фитнеса, напоследък го даваше прекалено вяло. През последната година и нещо животът му сякаш бе просмукан с някаква ужасяваща вцепененост и може би именно заради това кобилата беше толкова важна за него.
Може би тя бе всичко, което Мани имаше.
Не че възнамеряваше да мисли за това.
На стартовата линия всички вече изгаряха от нетърпение да се изстрелят напред. Когато се опиташ да завреш петнайсет темпераментни коня с крака като вейки и адреналинови жлези, които стреляха като гаубици, в миниатюрни метални кутийки, не можеш да си позволиш да губиш време. Само след минута-две трасето беше затворено и работниците забързаха към оградата.
Удар на сърцето.
Издрънчаване на звънец.
Бум!
Преградата се вдигна и тълпата изрева, когато конете изхвърчаха напред, сякаш изстреляни от гърлата на топове. Условията бяха съвършени. Сухо. Хладно. Пистата беше бърза.
Не че неговата кобилка я беше грижа. Тя щеше да тича и в плаващи пясъци, ако се наложи.
Чистокръвните коне препускаха, а грохотът на копитата им и насърчителните викове на коментатора все повече и повече разпалваха възбудата по трибуните. Мани обаче остана спокоен, без да отлепва ръце от парапета пред себе си, приковал очи в пистата, докато групичката коне вземаше първия завой в кълбо от гърбове и опашки.
Огромният екран му показваше всичко, което трябваше да види. Предпоследна, кобилата му подтичваше в лек галоп, докато останалите препускаха с пълна сила. Къде ти, дори шията й не беше опъната напред. Жокеят й обаче си вършеше работата — грижеше се тя да не се доближи твърде много до оградата, като в същото време й даваше възможност да заобиколи групичката коне или пък да мине между тях, когато е готова.
Мани знаеше точно кое от двете щеше да избере тя. Щеше да връхлети върху другите коне като топуз за рушене на сгради.
Така правеше тя.
И наистина — когато излязоха на правата отсечка от другата страна, тя започна да се развихря. Сниши глава, изпъна шия, крачките й се удължиха.
— Само така! — прошепна Мани. — Покажи им, момичето ми.
Глори се превърна в същинска мълния, стрелнала се покрай останалите коне с толкова мощно ускорение, че място за съмнение нямаше — беше го направила нарочно. Не й стигаше просто да ги победи — тя трябваше да го направи в последната половин миля, отвявайки копелетата като плява в последния момент.