Искаше писъците на онези, които погубва, да отекват в ушите му.
Следвайки сладникавата воня, той си запроправя път през улиците, без да изпуска нишката й, която ставаше все по-силна. И колкото повече се приближаваше, толкова по-голямо облекчение изпитваше. Трябва да бяха цяла група… и още по-добрата новина бе, че нямаше и помен от братята. С други думи — първият по време, пръв по право.
Щеше да си ги запази за себе си.
Сви зад последния ъгъл, връхлетя в къса, тясна уличка… и се закова на място. Тя беше без изход, но досущ като улей за придвижване на добитък, сградите от двете й страни насочваха навън вятъра, долитащ откъм реката, подкарвайки стадото от зловонни молекули право към синусите му. Какво… по… дяволите…
Смрадта беше толкова силна, че носът му едва не си подаде оставката, ала наоколо нямаше и помен от бледите копелета, точещи ножове. Мястото беше празно.
И тогава долови звук от капене. Като чешма, която някой бе забравил да спре докрай.
След като разпръсна малко мис, Ви извади ръката си от ръкавицата и пое напред, осветявайки пътя си с нейното сияние. Първото, на което се натъкна, беше ботуш… свързан с прасец в камуфлажен панталон… бедро… и хълбок…
Това беше всичко.
Тялото на убиеца беше посечено надве, като деликатесно месо, нарязано в магазина. От разреза стърчаха черва, а чуканът на гръбнака се белееше между мазната чернилка.
Силен звук от дращене го накара да погледне надясно.
Този път първо видя ръката… бледа ръка, която забиваше нокти в асфалта, сякаш се опитваше да изкопае дупка в земята.
От лесъра беше останала единствено горната половина на цялото, но той все още бе жив… не че в това имаше нещо чудно. Така ставаше при тях — освен ако не ги пронижеш право в сърцето с метален предмет, те не можеха да умрат, независимо в какво състояние бяха телата им.
Ви вдигна сияещата си ръка нагоре и освети лицето на гнусното нещо. Устата му зееше широко, а езикът му се движеше, сякаш се опитваше да каже нещо. Типично за новото попълнение на лесърските редици, този бе съвсем скорошен — тъмната му кожа и коса все още не бяха успели да побелеят напълно.
Ви го прекрачи и продължи напред. На няколко метра по-нататък се натъкна на двете половини на друг убиец.
Докато по гърба му сякаш пъплеха мравки, той вдигна сияещата си ръка и описа концентричен кръг. Я виж ти… на това му се казваше поздрав от миналото.
И Ви изобщо не беше очарован.
В имението на Братството, Пейн лежеше в болничната стая и чакаше. И в най-добрите си моменти не беше от търпеливите, а сега имаше чувството, че са минали поне десет години, преди лечителят й да се върне в стаята. Когато го стори, носеше тънка, подобна на книга, плоча.
Докато присядаше на леглото, красивото му силно лице изглеждаше напрегнато.
— Съжалявам, че се забавих толкова. С Джейн се опитвахме да подкараме този лаптоп.
Пейн нямаше представа за какво й говори.
— Просто ми кажи това, което имаш да ми казваш.
С бързи, пъргави пръсти той отвори капака на приспособлението.
— Всъщност, трябва да го видиш сама.
Макар да й се прииска да изругае, Пейн сведе очи към монитора. Начаса позна стаята — беше същата, в която се намираха. Само че картината беше от по-рано, защото докато лежеше, тя се взираше в банята. Кадърът беше застинал, като обикновена снимка, но после лечителят й докосна нещо, една мъничка бяла стрелкичка се размърда и ето че картината оживя.
Леко намръщена, Пейн се съсредоточи върху собствения си образ. Сияеше — всяка част от тялото й, която се виждаше, сияеше отвътре. Но защо…
Първо се надигна от възглавницата, извила глава, за да може да вижда лечителя си. После се наклони настрани. А след това се плъзна към долния край на леглото…
— Изправих се! — ахна. — На колене!
И наистина, докато тя гледаше как е застанал под душа, обгърнатото й в светлина тяло се бе надигнало и бе застанало съвършено балансирано.
— Точно така — каза той.
— Освен това сияя. Защо?
— Надявахме се ти да можеш да ни кажеш. Правила ли си го и преди?
— Доколкото знам — не. Но бях в плен толкова дълго, че сякаш изобщо не се познавам. — Картината спря да се движи. — Можеш ли да го пуснеш отново?
Когато лечителят й не отговори, а образът си остана застинал, Пейн го погледна… и се сепна. По лицето му се четеше буреносна ярост, толкова всепоглъщащ гняв, че очите му бяха станали почти черни.