Направи опит да се извърне, за да се добере до вратата, но не успя. Не му оставаше нищо друго, освен да се промъква напред. И Гроут запълзя, като си мърмореше през зъби:
— О, ще ми платите, Харди, за вашите шегички. Мислите си…
Съвсем неочаквано таванът и стените на тръбата рязко се отместиха встрани. Гроут чукна брадичката си в металната повърхност и замига. Тръбата определено бе нараснала и сега имаше предостатъчно място. А дрехите му!… Панталоните и ризата му висяха на него, сякаш бяха двойно по-голям номер.
— О, господи — тихо каза професорът, коленичи, с мъка се извъртя и запълзя обратно към вратата. Бутна я, но тя не поддаде.
Доста време постоя така, но когато металният под се нагря, Гроут неохотно изпълзя към по-прохладно място, обхвана колене с ръце и мрачно се загледа в тъмнината.
— Ами сега? — сам се попита той на глас.
След известно време хладнокръвието му се възвърна.
— Трябва да разсъждавам логично. Веднъж вече се смалих от силовото поле. Следователно сега съм към три фута висок. И тръбата за мен е станала като че ли два пъти по-дълга.
Гроут измъкна от огромния си сега джоб фенерчето, лист хартия и започна да смята. С мъка държеше фенера, който също бе станал два пъти по-голям. Скоро подът под него отново стана горещ и той, без да мисли, се отмести напред.
— Ако остана тук достатъчно дълго — промърмори той, — то…
Тръбата отново се разтърси, удължи се във всички посоки и Гроут се озова под камара грубо платно. Като се задъхваше, едва се измъкна изпод нея и погледна напред. Далеч-далеч отпред мъждееше пресичащият лъч на фотофиниша. Ах, само да можеше да стигне дотам, веднъж да стигнеше… Поразмисли още малко над изчисленията си и промърмори:
— Надявам се, че не съм сбъркал. От сметките излиза, че ще стигна до светлинния лъч след девет часа и половина, стига да се движа, без да спирам.
Въздъхна тежко, стана, положи фенера на рамото си и потегли.
Професор Харди се обърна към студента Питнър.
— Разкажете на аудиторията какво видяхте тази сутрин.
Всички погледи се впериха в Питнър и той нервно преглътна.
— Еее… Наминах към сутерена и ме поканиха да видя „Жабешката камера“. Професор Гроут ме покани. Двамата се канеха да започнат опит.
— Какъв опит?
— Опит, свързан с парадокса на Зенон — нервно поясни Питнър. — С жабата. Сложиха я в тръбата и затвориха вратата. После професор Гроут включи апаратурата.
— И какво стана?
— Жабата започна да скача. И се смали.
— Правилно, смали се. И после?
— После изчезна.
Професор Харди се облегна в креслото.
— Жабата стигна ли до другия край на тръбата?
— Не.
Аудиторията се разшумя.
— Както виждате, жабата въпреки очакванията на моя колега Гроут не достигна края на тръбата.
Аудиторията развълнувано шумеше и Харди почука по масата с молива, после запали лулата си, отново се облегна и пусна към тавана облак дим.
— Страхувам се, че този експеримент се оказа прекалено тежък удар за бедничкия Гроут. Както сигурно сте забелязали, следобеда го нямаше на занятия…
Гроут се мръщеше, но продължаваше да върви.
— Само спокойно — уговаряше се той. — Главното е да продължавам да вървя.
Тръбата отново потрепери и професорът залитна. Фенерът, който не успя да удържи, падна и угасна. Гроут се озова в огромна тъмна пещера, която изглеждаше, че няма нито начало, нито край.
Но продължи да върви. След известно време го налегна умора.
— Е, почивката няма да ми навреди! — Седна на грубия неравен под. — Само че според новите изчисления ще са ми нужни някъде към два дни, за да стигна края на тръбата. А може би и повече…
Гроут дремна малко и отново потегли. Внезапните уголемявания на тръбата вече не го плашеха. Рано или късно щеше да стигне до края и да пресече светлинния лъч. Силовото поле ще се изключи и той отново ще възвърне предишните си размери… Гроут се усмихна: Харди ще има да се чуди.
Палецът на крака му се удари в нещо и той падна. Обхвана го страх, затрепери и стана, като се озърташе в тъмнината.
Ами сега накъде да върви?
— О, господи — изстена той, наведе се и опипа пода: накъде да върви? Времето течеше. Тръгна бавно в една посока, после в друга, без да вижда нищо отпреде си, слепешката. После хукна, като сменяше посоката — насам, натам, спъваше се и падаше. И неочаквано всичко отново потрепери — вече познатото усещане! Тръбата отново се разтресе. Гроут въздъхна с облекчение: значи се движи във вярна посока! И той отново хукна, но вече успокоен — дишаше равномерно, дълбоко, с отворена уста.
Колкото повече напредваше, толкова подът ставаше по-груб. Скоро му се наложи да се промъква сред някакви камъни и Гроут спря. Нима тръбата не е полирана? Отначало с шкурка, а после…