— Ама, разбира се — промърмори той. — Даже острието на бръснача ще ти се види нащърбено, щом си толкова малък…
Продължи да се движи напред, като напипваше с ръце препятствията. Скоро огромните канари наоколо, както и собственото му тяло, започнаха слабо да светят. Какво е това?… Гроут погледна ръцете си: дланите му проблясваха в мрака.
— Топлинно излъчване, разбира се! Благодаря ти, Харди!
Гроут скачаше от скала на скала, движеше се в мрака по безкрайна равнина, осеяна с канари, прескачаше пукнатините като дива коза. „Или като жаба“ — хрумна му, когато прескочи поредната яма и спря, за да си поеме дъх. Колко още му оставаше? Огледа висящите парчета желязна руда и отново го налегна страх.
— Май ще е най-добре да не мисля за това — каза той, покатери се на скалата и прескочи пропастта. Следващата се оказа още по-широка и едва успя да се вкопчи за ръба й. Задъхваше се от напрежение, хващаше се за издатините.
Скачаше и скачаше безкрай, отново и отново. Вече не помнеше колко време се придвижва така.
Стоеше на края на поредната пропаст и набираше смелост за следващия скок… Падаше дълго, все по-дълбоко и по-дълбоко, все по-близо до някакво неясно сияние. Но дъно все нямаше и нямаше. И той все падаше и падаше…
Професорът затвори очи, обзе го спокойствие — уморените му мускули сега си отпочиваха.
— Това е! — произнесе той, като продължаваше да пада. — Природен закон… Колкото едно тяло е по-малко, толкова по-слабо му действува гравитацията… Не е за чудене, че на насекомите нищо не им става, като паднат…
Със затворени очи се отдаде във властта на тъмнината.
— … По такъв начин — каза професор Харди — ние с право можем да очакваме, че този експеримент ще влезе в историята на науката като…
Той млъкна и се намръщи, тъй като цялата аудитория гледаше не към него, а към вратата. Някои студенти се усмихваха, един от тях се разкикоти. Харди се обърна, за да види какво става.
Откъм вратата по пода скачаше жаба.
— Професоре — възбудено каза Питнър и стана от мястото си, — това потвърждава създадената от мен теория. Жабата толкова се е смалила, че е пропаднала… Тази жаба е друга!
— Какво? — възмути се Харди.
— … Пропаднала е между атомите на кристалната решетка на материала, от който е направен подът на „Жабешката камера“. И като е напуснала границите на силовото поле, отново си е възвърнала нормалните размери.
Питнър с усмивка погледна жабата. Тя продължаваше бавно да шляпа из стаята.
— Това, което казвате… — започна професор Харди, грохвайки в креслото, но в този момент би звънецът и студентите засъбираха книгите и тетрадките си. Скоро професор Харди остана сам. Впери поглед в жабата, поклати глава и измърмори:
— Това не може да бъде. По света има жаби колкото щеш. Това е някаква друга жаба.
Към бюрото му се приближи студент.
— Професор Харди…
Харди вдигна глава.
— Да? Какво има?
— Там, в коридора, ви чака някакъв човек — целият е омотан в одеяло. Вижда ми се разстроен.
— Добре — каза Харди, въздъхна и стана. Спря се на вратата, отново дълбоко въздъхна, после стисна устни и излезе в коридора.
Зад вратата, увит в червено вълнено одеяло, го чакаше Гроут. Лицето му пламтеше от възбуда. Харди виновно го погледна.
— Така и не изяснихме! — развика се Гроут.
— Какво? — отрони се от устата на Харди. — Чуйте ме, Гроут…
— Така и не изяснихме дали жабата ще стигне до края на тръбата. Двамата с нея хлътнахме между атомите. Налага се да измислим някакъв друг начин да проверим парадокса. „Камерата“ не става за това.
— Май сте прав — каза Харди. — Но, Гроут, изслушайте ме…
— По-късно ще говорим — каза Гроут. — Довечера ще дойда при вас. Сега закъснявам за лекцията.
И като придържаше с ръце одеялото, той припряно закрачи по коридора.