Приятелят ми ме гледаше въпросително. Защо ли спрях? Аз преглътнах въздишката, която напираше в гърдите ми, и продължих:
— А Жоро растеше, безгрижен, весел. И какъв другар — винаги готов да защити по-слабия, винаги да помогне. Та нали и мене веднъж извлече от вира, тъкмо бях нагълтал водата. Само дето не му се работеше много. Когато се случваше така, че и той да свърши нещо, Жоро отвръщаше все на смях: „Думата работа произхожда от старобългарския корен «раб» — значи занятие за роби.“ И все тъй със смях я претупваше набързо, за да му остане повече време за плуване, за ритане топка, за безцелно шляене из гората, за четене на романи. В осми клас, малко преди да свършим гимназията, баща ми се премести в друг град и както става в живота, ние се забравихме. А сега изведнъж този вестник…
Загледах се пак в снимката. Не, не се мамех! Това беше той — същият и все пак не съвсем същият. Нещо в него се бе променило, но кое? Може би очите — изразът им сега беше по-друг, дързък, някак безсрамен както ми се стори, не като преди.
Хванах изтръпнал от вълнение ръката на приятеля си.
— Моля те, преведи ми тази статия! Горя от нетърпение да узная какво е станало е него: инженер, лекар, художник, но каквото и да е, той не може да остане обикновен инженер, лекар или художник. Това, което е постигнал, трябва да бъде изключително — иначе не би бил Жоро.
Домакинът взе вестника и зачете:
Дъхът ми пресекна. Дали не се бях измамил? А приятелят ми не спираше да чете е равния си бавен глас, като от време на време се забавяше пред чуждия словоред, докато го сглоби в мисълта си, и пак продължаваше:
„Съдът е в пълен състав. Но вниманието на публиката е съсредоточено върху подсъдимия, едър, елегантно облечен мъж на средна възраст, с малко небрежно държане.
Процесът започва в 11 часа и 5 минути. Председателят извиква подсъдимия, който става бавно и се усмихва на публиката. Следват обичайните въпроси:
— Име, възраст, народност, семейно положение?
— Джозеф Рикардо Кортец, роден в Гватемала на 2 март 1914 г., неженен, неосъждан.
Председателят се изправя:
— При обиска ви са открити три паспорта с вашия портрет с три различни имена. Кое е истинското?
— Това, което ви казах. Председателят натъртва думите си:
— При извършената проверка от нашето посолство в Гватемала се установи, че не съществува такова лице. Ясно е, че не сте гватемалец. Защо не кажете името и народността си, за да облекчите и процеса, и вашето положение?
— Казах ви.
— С какво ще подкрепите това твърдение?
— С моята честна дума! — отвръща дръзко Джо.
(Смях.)
Председателят удря звънеца и когато залата утихва, поставя главния въпрос:
— Подсъдими, признавате ли се за виновен?
— Не възразявам — отговаря със спокойната си усмивка Джозеф Кортец. — Наруших законите ви и ще получа, каквото се полага.
— Не така, Кортец! — натъртва председателят. — Искам честен, сърдечен отговор. Какво изживявате вие сега, чувствувате ли вината си?“
Приятелят ми спря да чете, докато прелисти вестника и намери новата колонка.
Какво беше престъплението на Жоро? Бунт, някакъв заговор, революция? Неуловимия! Навярно беше водач на въстаници, защото той можеше да бъде само водач, само пръв, никога на второ място.
Равният глас на домакина ми продължи да чете:
„Подсъдимият замълчава, но изведнъж вдига глава:
— Виновен, че защо? Затова, че живях, както ми харесва?
Адвокатът нервно пошепва нещо в ухото на довереника си, ала той маха безгрижно с ръка. Председателят добавя:
— Не се ли разкайвате, не съжалявате ли?
— Да! — отвръща живо Неуловимия. — Искрено съжалявам, че не си подредих хубаво работите, та се оставих да ме хванете.
(Смях.)
Прокурорът иска думата:
— Моля да се отбележи предизвикателното държане на подсъдимия!
— Предизвикателно! — учудва се наивно Джозеф Кортец. — Уверявам ви, че не е предизвикателно, а естествено. Как да кажа, че се разкайвам, когато не е вярно?
Председателят вдига дебелата съдебна преписка и я сочи на подсъдимия:
— Вие изслушахте материалите по следствието, цялото обвинение. Вашите престъпления са строго наказуеми. Вие чухте — фалшификации на банкноти и чекове…“
Подскочих. Жоро фалшификатор! Вестникарският репортаж не можеше да изрази всичко, но аз чувствувах страшната трагедия на моя другар, прикрита зад дръзкия му език. Това несъмнено беше Жоро, прям, безстрашен, но вече друг Жоро — Неуловимия Джо.