— Какво да мисля за начина, по който се грижите за къщата, когато господарят трябва сам да търси чая си? — попита остро Алистър.
Шумът от изпуснат на масата сребърен поднос го убеди, че прислужничката е наистина стресната. Тя зяпна срещу работодателя си и го загледа объркано. Джаспър обаче дори и не мигна.
— Да го вземат мътните, това дърто магаре е костелив орех, просъска едва чуто Алистър.
— Извинете за неудобството, сър! — извини се спокойно Джаспър. — Ако ни уведомите за часа, в който бихте желали да ви поднасяме чая, то уверявам ви, че занапред същият ще бъде стриктно спазван.
— Разкарайте тези боклуци от тук! — посочи раздразнено с ръка Алистър към чиниите, струпани на масата. — Просто ми дайте чаша чай, ако това не ви затруднява прекалено — допълни ехидно той.
— Веднага, сър — отвърна любезно Джаспър и като щракна леко с пръсти, накара прислужничката да разчисти масата.
Икономът лично донесе чая и го постави пред Алистър, който седеше на масата, подпрял лакти и обхванат глава с ръце. Изведнъж той се сепна от леката дрямка, в която беше изпаднал.
— О, ти ли си? — промълви с облекчение, като премигна няколко пъти, сякаш искаше да прогони неприятно видение.
С трепереща ръка Алистър поднесе чашата към устните си, като се опитваше да не се залее с горещия чай. Това за жалост не му се отдаде и няколко горещи капки се озоваха в скута му и бързо попиха в панталоните му. Без съмнение бедрата му щяха да се покрият с пришки, докато успее да накара мозъка си да функционира.
— Мистър Ръд е тук — уведоми го Джаспър с подобаващ тон. — Да го поканя ли?
— Щом трябва — отвърна грубо Алистър.
Той изръмжа с отвращение при вида на клатушкащия се адвокат. Дрехите му бяха раздърпани, а очите му — кръвясали не по-малко от тези на неговия домакин. Освен това изглеждаше много притеснен. „Жалък червей“, помисли си Алистър, без да съзнава, че неговият собствен вид не бе много по-добър.
— Мислех, че си се прибрал у вас, след като си тръгна вчера.
— Е, прибрах се по някое време — изпелтечи Хауърд Ръд, като се опитваше да скрие очите си с ръка от нахлуващата през прозореца светлина. — Дръпнете тези проклети неща — посочи нервно към пердетата той.
Джаспър услужливо затъмни стаята и поднесе безшумно чаша чай на адвоката, който седна на един стол до Алистър.
— Отпрати го — прошепна тихо адвокатът, като посочи небрежно към иконома. — Трябва да обсъдя нещо насаме с теб.
Алистър кимна с разбиране. Щракна с пръсти, докато примижаваше с очи от острата болка, която прониза тила му при това движение. С нервно махване посочи на иконома си вратата.
Адвокатът се заслуша в заглъхващите стъпки, след което пое дълбоко въздух, сякаш, имаше намерение да се гмурне в дълбок басейн.
— Виж, мисля, че няма за какво да се тревожим, но искам да знаеш… — започна Ръд.
Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Алистър. Още от самото начало се опасяваше, че нещо може да се обърка и очевидно беше станало точно така.
— Изплюй камъчето, човече — прекъсна го той.
— Проблемът е, че не мога да намеря истинското завещание на мисис Уинтръп, както и банковите й сметки. Документите трябва да са някъде в къщата. Прегледах навсякъде и въпреки това не успях да ги открия.
— И все пак трябва да са някъде тук — настоя Алистър. Подпря се с ръце на масата, той се изправи на крака и се запъти към прозореца, като се олюляваше. — Тя живееше охолно с месечните си приходи. Всяка година в сметката й влизаха поне тридесет хиляди лири.
Ръд примигна смаяно при споменаването на тази сума, която далеч надхвърляше собственото му материално положение.
— Тя беше толкова прецизна, що се отнася до сметките си, докато й бях адвокат. Съмнявам се, че през последните години се е променила.
— Тогава, по дяволите, къде са книжата й? — попита Алистър, готов да избухне. Нима сега, когато всичко изглеждаше идеално, нещата щяха да се объркат? Той изсумтя раздразнено и каза: — По дяволите, аз съм богат! Много по-богат от онези наконтени благородничета, които се перчат с титлите си! Никой няма да ми отнеме парите! Никой!