— Цялото? — попита тихо Алистър с треперещ глас.
— Точно така, господине. Както ви казах, не можеше да е по-просто — кимна Илай.
— Колко умно от страна на леля Лидия да се погрижи така добре за всичко — отбеляза с глух глас Алистър. — Толкова пъти съм чувал за завещания, които са така усложнени, че ангажират вниманието на няколко адвоката, та дори на цели кантори.
Другият се засмя искрено. Той сам признаваше абсурдността на такива заплетени случаи.
— Мога да ви уверя, господине, че няма да се случи нищо подобно. Напротив, мисис Уинтръп говори само с мен за завещанието си. Аз лично подготвих всички документи.
— Вярвам, че тя и оценила високо всичко, което сте направил, господине — увери го Алистър. Той хвана с ръка една бронзова фигура на танцьорка, която стоеше на малка масичка до креслото. Несъмнено струваше доста пари, но сега за него имаше друга стойност.
— Дискретността е наистина важна в отношенията между един адвокат и неговия клиент — подметна Алистър.
— Прав сте! Дори на жена си трябва да обяснявам, че не мога да обсъждам делата си с…
Алистър замахна с танцьорката в ръка. Илай успя да зърне само за миг надвисналата над главата му опасност. За човек на неговата възраст рефлексите му бяха наистина добри. Той светкавично вдигна ръка, като се опитваше да се предпази от удара, но не успя. Тежката бронзова фигура се стовари с тъп звук върху слепоочието му. Очите му се изцъклиха и той се строполи настрани.
Алистър дишаше учестено, но бе видимо спокоен, докато наблюдаваше кръвта, която се стичаше по лицето на адвоката. Сграбчи някакъв копринен шал от близкия стол и го омота около главата на Илай, за да не позволи на кръвта да изцапа креслото. След това хвана мъжа за краката, издърпа го на голия под и го завлачи към коридора, водещ към задния вход на къщата.
Ръд се показа от кухнята и се огледа наоколо, тъй като бе чул някакъв шум, който му се стори странен. Извика стреснат при вида на Алистър, който теглеше по пода трупа на адвоката. Обзе го паника. Пребледнял като платно, той промълви с едва чут глас:
— За бога, Алистър, какво си направил?
Алистър бе готов да се разсмее при вида на вцепененото от ужас лице на Ръд.
— Отиди в гостната — нареди му той. — На пода има едни документи. Вземи ги и ми ги донеси веднага.
— К-какво щ-ще п-правиш? — заекна Ръд.
— Какво, по дяволите, смяташ, че ще правя? Да оставя трупа в гостната, докато се върнат слугите, може би? Или да позволя на Сибил да го види и да подлуди квартала с писъците си? Това ли очакваш, по дяволите? — скастри го Алистър.
Наистина само пълен идиот можеше да задава подобни въпроси в такъв момент, помисли си той.
— Веднага ще се отървем от трупа, глупако. Скъпата ми леля е изготвила ново завещание, с което оставя всичко на Сарина. А мистър Илай бе така добър да ни го донесе на крака заедно със списък на всичките й авоари.
Ръд почувства, че му се гади.
— Това е… ужасно… прекрасно… Така ще можем да приберем всичките пари. Но те не са твои! Те са…
— Мои са! — отсече твърдо Алистър, с тон, непозволяващ никакви възражения. Бе приведен над тялото на Илай, когото дърпаше за краката. За момент надигна глава и погледна Ръд в очите. — Всичко е мое. Малката кучка няма да види и пукнато пени! Сега бъди добър и направи каквото ти казах!
Без да поглежда повече към Ръд, Алистър задърпа отново тялото на адвоката към малката градина в задния двор на къщата. Вратичка, обрасла с бръшлян, водеше към пътечка, която заобикаляше къщата. Ако паметта не му играеше лоша шега, под навеса в края на двора трябваше да има ръчна количка.
След малко при него дойде и Ръд, който изглеждаше призрачно бял на лунната светлина. Алистър прибра бързо документите, които му подаде приятелят му.
— Помогни ми да го вдигна — подкани го той, като посочи тялото.
— Сигурен ли си, че е мъртъв? — потрепера Ръд.
— Разбира се, че е мъртъв — изсъска другият. — За какъв ме взимаш? За идиот ли?
Ръд неохотно хвана мъжа за краката и двамата го поставиха в ръчната количка.
— Виж дали няма някой на улицата — подкани го Алистър. — Не може да рискуваме при това пълнолуние.
Ръд се подчини и скоро се върна, за да увери, че всичко е чисто.
— Къде ще го носим? — попита тихо той.
— В реката! — поясни кратко Алистър. — Отиди и донеси няколко от онези стари палта, които висят до входа за прислугата.
Ръд почувства, че малкото, което имаше в стомаха му, се надига застрашително. Не харесваше това, което трябваше да прави, но не можеше да намери сили, за да се противопостави. Плюс това мисис Уинтръп беше много богата и той нямаше нищо против да получи част от парите, до които щеше да се домогне така нареченият й наследник. Оставаше само да се надява, че ще доживеят този момент.