След като Ръд се върна, Алистър забеляза, че помощникът му изглежда неестествено блед и изтощен дори на лунна светлина.
— Какво става с теб? — ухили му се той ехидно. — Човек ще си помисли, че току-що си ме видял да убивам собствената ти майка.
Алистър погледна с притеснени очи съучастника си, докато се загръщаше с едно от черните наметала, които бе донесъл.
— Никога не съм правил подобно нещо преди…
Алистър изсумтя презрително и метна една от пелерините върху трупа. След това облече третата и подметна саркастично:
— Щом смяташ, че да откраднеш последния залък на някоя вдовица и да я оставиш да умре от глад не е същото!
— Никого не съм убил умишлено! — възрази Ръд докато буташе количката с трупа по алеята.
— Е, добре, нали не си убил и този тук — ухили се Алистър насреща му. — Не разбираш ли колко добре се подреждат нещата?
— Не виждам какво добро намираш в това да убиеш някой!
— Всичко свърши за миг, и то без да оставяме никакви следи. И ако това не е добре, приятелю, какво е тогава?
— Хладнокръвно убийство!
— Глупости! Направо си жалък! — укори го Алистър, като поклати многозначително глава. — От всичко това ще спечелиш не по-малко от мен и тогава ще можеш да удавиш будната си съвест в колкото си искаш уиски.
— Бих искал сега да имаше малко!
— После! Сега трябва да се отървем от него! — каза Алистър и посочи трупа.
Ръд безмълвно продължи да бута количката към реката, като дишаше учестено. Като се движеха по тесните алеи зад къщите, те достигнаха Темза, без да излизат на главна улица. Не видяха никой и, както можеха да предположат, също не бяха видени. Бе точно час, в който човек спокойно може да се отърве от някой излишен труп. Изисканите дами и господа отдавна се бяха прибрали по домовете си. Прислугата им положително бе сторила вече същото.
Мъглата, която се стелеше над реката, и тъмнината над града скриваха странната двойка и зловещия им багаж дори от случайните погледи, които някой можеше да хвърли навън през прозореца на къщата си. Дори когато излязоха на Странд, късметът ги следваше. Покрай тях минаха само няколко файтона с плътно затворени прозорци и пуснати перденца. Дори кочияшите, сгушени в дебелите си шуби, не им обърнаха внимание.
— Бързо — подкани Алистър съучастника си, когато доближиха реката. — Да го хвърлим във водата и да се махаме!
Ръд хвана количката отпред, а Алистър — отзад и с рязко движение изсипаха товара й до самия бряг на реката. Алистър се изправи за момент победоносно и в следващия момент ритна е крак трупа, който се преобърна в мътните води на Темза. Плясъкът от падащото тяло едва ли би привлякъл нечие внимание, тъй като се смеси с общия шум на водата. Двамата изчакаха, докато бързите води на реката отнесоха останките на Томас Илай.
Половин час по-късно ръчната количка бе на обичайното си място, а Ръд седеше в библиотеката срещу камината. Откакто се бе върнал, бутилката с уиски, която стоеше до него, се бе почти изпразнила. Сибил се опитваше да въведе малко ред в бъркотията, предизвикана от целодневното тършуване из къщата. И въпреки че в началото се бе възпротивила, Алистър я накара да се захване за работа само с един заплашителен поглед.
Скоро той също влезе в библиотеката. Нямаше нужда да се утешава, като се налива с алкохол. Единственото нещо, което желаеше сега, бе да разгледа документите на адвоката Илай. В ръцете си държеше всичко, за което някога бе копнял. Сега можеше да живее, както си иска. Мечтата му щеше да се изпълни. Никой и нищо не можеше да застане вече на пътя му. Лицето му се озари от нескрита самодоволна усмивка. Имаше чувството, че през целия си живот не се е чувствал по-добре. Беше богат, силен и щастлив! Хората настръхваха, когато чуеха за убийство, без дори да съзнават каква радост и облекчение може да донесе то. Точно когато тази мисъл погъделичка съзнанието му, погледът му се спря на края на последната страница от завещанието на Лидия. Там с дребни букви бе изписано:
Копие от оригинала
Нещо го стегна за гърлото. Той отвори уста, но не успя да издаде и звук. Ръд спокойно продължаваше да отпива от питието си. Чак когато Алистър започна нервно да удря с ръце по масата, той го погледна смаяно.
— Откачи ли? — попита го той.
Лицето на Алистър почервеня от гняв, докато мачкаше завещанието в ръцете си. Очите му хвърляха огнени искри наоколо.
— Има още едно копие от завещанието! — изрева накрая той.
— Разбира се, че ще има копие. Нали не си вярвал, че мистър Илай ще донесе оригинала?