Сарина се изненада от сравнението му и откровено призна:
— Мраза да ям сама, Били, но най-много се притеснявам, че прогоних капитана от покоите му.
Лицето на момчето светна.
— Тогава, може би, ще ви е приятно да научите, мис, че капитанът се върна преди час.
Новината щеше да й е много по-приятна, ако Бо все пак си беше направил труда да дойде до каютата, за да й пожелае добро утро и да я попита как е прекарала нощта. Ала той не го направи. Един малък жест на галантност щеше да разсее мрачното й настроение. Всичко това я убеди, че Бо не се интересува ни най-малко от нея и желае час по-скоро да се отърве от тягостното й присъствие.
Дълбоко наранена от пренебрежението на капитана, Сарина реши, че ще е най-добре да се махне от кораба му, преди съвсем да му е дотегнала.
— Тогава ще приготвя багажа си, за да се преместя на кораба на капитан Съливан. Вярвам, че капитан Бърмингам ще иска да остане сам, след като го нямаше цяла нощ.
Лицето на Били придоби загрижен вид. Капитанът не беше в добро настроение и момчето можеше да предположи, че каквото и да е търсил през нощта, явно не е открил нищо по вкуса си.
— Няма нужда да бързате, мис! Когато за последно видях капитана, той говореше с помощника си за мебелите, които трябва да се натоварят на кораба.
— Мебели?
— Да, мис. Капитанът ще ги кара у дома. В Каролина има много богати хора, които искат да купят стилни мебели от Стария континент. Впрочем те ще бъдат и първите ни клиенти, когато се завърнем в родината.
— Изглежда капитан Бърмингам е доста предприемчив човек — подметна Сарина.
Очевидно Бо бе толкова погълнат от работата си, че нямаше почти никакво време да завързва приятелства или сърдечни връзки.
Били не знаеше какво означава „предприемчив“, но можеше да предположи, че е нещо като „находчив“. Дори и така, „предприемчив“ най-точно описваше капитана му.
— По-добре да се захващам за работа, мис. Капитанът очаква закуската си в каютата на мистър Оукс. Трябва да побързам, иначе ще си имам големи проблеми.
— В каютата на мистър Оукс? — нацупи се Сарина.
Щом Бо се бе върнал преди час, то спокойно можеше да закуси с нея, вместо да яде сам в каютата на помощника си. Всичко беше ясно. Той просто я избягваше.
— Точно така, мис! Капитанът не иска да ви притеснява. — Момчето замълча смутено за миг, после предположи: — Може би го прави, защото не сте женени.
— Нима! — бе единственото, което успя да каже тя. Предположението на момчето само затвърди убеждението й, че Бо я отбягва.
След час Сарина се премени в светлорозова рокля, в която се почувства като истинска изискана дама. В долната част на корсажа с висока талия бяха нашити множество изящни бастички. Тънък сатенен ширит обточваше колосаната материя около шията и й придаваше пленителната форма на разцъфнал цвят. Разкошно бухналите на раменете ръкави се спускаха плътно по ръцете й чак до китките. Полите на роклята бяха украсени с богато надиплени волани.
Сарина разреса дългата си коса, след което грижливо я вдигна нагоре и оформи малък, но красив кок. Зад всяко ухо постави по няколко капки парфюм с дъх на жасмин. На краката си, обути в светли чорапи, нахлузи изящни пантофки. Накрая седна на леглото в очакване на Бо Бърмингам или някой от екипажа му, който да я придружи до кораба „Мираж“.
От устните й се отрони тъжна въздишка. Идеята да пътува до дома с кораба на капитан Съливан не я въодушевяваше. Но Бо бе непреклонен в решението си да не я взема със себе си. А тя в никакъв случай нямаше да му се моли. Това само щеше да я унижи, още повече сега, когато капитанът демонстративно я избягваше.
Рязко почукване на вратата я сепна. Тя отиде да отвори, като нервно приглаждаше косата и роклята си. Тайно се надяваше, че Бо най-сетне идва да я види. На вратата обаче стоеше едър мъж на около двадесет и пет години със светла коса и деликатни черти. Щом сивите му очи я съзряха, той се вкамени, сякаш бе загубил ума и дума. След това се изчерви, свали бързо шапката си и каза:
— С ваше позволение, мис, капитанът ми нареди да ви придружа до палубата.
Сарина не се съмняваше, че мъжът е от екипажа, но тъй като не го бе виждала досега, не знаеше името му.
— А вие сте?
Морякът осъзна, че е забравил да се представи и се изчерви още по-силно.
— Простете, мис. Аз съм помощник-капитанът Стивън Оукс.
— А капитанът каза ли ви защо ме вика на палубата? — попита тя. — Може би ще ме придружи до „Мираж“?
Оукс се затрудни.
— Не каза, мис. Просто ви иска на палубата.
Сарина се намръщи. Щом Бо изпращаше помощника си, несъмнено искаше да се отърве от нея възможно най-бързо, и то без самият той да си помръдне и пръста. Никакви въпроси, никакви дискусии. Ще изхвръкне от кораба, преди да може да си каже даже името. Дори капитанът да притежаваше някакви добри обноски, определено не си правеше труда да ги покаже.