За момент на кея настана пълна тишина. Излая куче, отнякъде изцвили кон, а един продавач започна да крещи цените на стоките си. На борда на „Дързост“ моряците постепенно се захванаха отново е работата си. Ала сега те тихо шушукаха помежду си, разменяха предположения и правеха облози за развоя на събитията.
— Ужасно съжалявам, Бо! — извини се Сарина, когато той пристъпи към нея и разпери ръце в недоумение защо Алистър желаеше толкова много да я отведе със себе си. — Въобще не съм очаквала, че някой ще се заинтересува от мен. Още повече, когато ме изхвърлиха на улицата, без дори да им мигне окото. Най-добре е при сегашните обстоятелства веднага да се преместя на кораба на капитан Съливан, за да не ти създавам повече проблеми. Може би Муун ще се съгласи да дойде и да ми помогне с багажа.
— Няма да го позволя — отхвърли решително предложението й Бо.
— Н-няма да позволите какво, капитане? — заекна в недоумение Сарина. — Не разбирам! Ако не можете да отделите един човек от екипажа си, който да ме придружи, защо не позволите на Муун да ми помогне при пренасянето?
Капитанът скръсти замислено ръце, докато гледаше надолу.
— Защото, мис Кендал, ако се опитате да напуснете страната с „Мираж“, нямате никакви шансове. Алистър ще разбере къде сте и, доколкото познавам капитан Съливан, той не би направил никакъв опит да се противопостави на властите.
— Тогава какво да правя? — Гъстите й вежди се сбърчиха притеснено.
— Колко силно искаш да се прибереш в Каролина? — попита капитанът.
— Готова съм на всичко! — отсече твърдо Сарина.
Бо поклати замислено глава.
— Алистър притежава документ, който, ако е истински и го посочва за твой законен настойник, ще се окаже почти непреодолим проблем. А даже и да е фалшив, властите ще му дадат правата върху теб… поне докато докажат измамата.
— Казахте „почти“, капитане? — Сарина го погледна въпросително. — Готова съм да чуя всякакви предложения, стига да помогнат да се прибера у дома.
— Това, което ще ти кажа, може да не ти се хареса. Но не мога да измисля нищо по-добро, което да осуети незабавно всички планове на Алистър.
— Изплюйте камъчето, капитане — подкани го тя. — Слушам!
Бо продължи да я гледа безмълвно. В никакъв случай нямаше да позволи да се върне в къщата при Алистър Уинтръп.
Той продължаваше да я гледа втренчено и Сарина се почувства неловко. Можеше само да предположи, че каквото и да бе намислил; то е толкова странно, че дори е трудно да се обясни.
— Моля те, престани! — каза тя.
— Какво? — премигна сконфузено Бо.
Нежността в гласа му я накара да се изчерви от удоволствие. Тя извърна леко глава, за да прикрие чувството, което я беше обзело, и отвърна:
— Да ме гледаш така втренчено. Погледът ти ме пронизва, сякаш си някой хирург, който прави първата си дисекция върху някое опитно зайче.
Бо се сепна и се опита да вземе контрол над чувствата си.
— Ще направя всичко възможно да подобря обноските си, скъпа.
Омайни думи, проронени от най-прекрасните устни на света!
Сарина започна да диша учестено, докато се опитваше да изглежда спокойна. Дори само езерно сините му очи бяха достатъчни, за да я омаят, но думите му подействаха като сладък балсам и направо я опияниха.
Тя се изкашля леко и си наложи да бъде естествена и спокойна. Но дори тогава клепачите й потрепваха несигурно, когато вдигна очи, за да погледне тези прекрасни сапфири, които я изпепеляваха с погледа си.
— Не ме измъчвайте напразно, господине — промълви тя задъхано. — Кажете ми какво сте намислил?
— Извини ме, Сарина! — Силните му рамене леко се повдигнаха. — Но идеята, която ми хрумна, наистина изисква малко време, за да обмисля последиците, до които може да доведе.
Като хапеше нервно долната си устна, Бо се обърна и се подпря на парапета, който опасваше палубата. В продължение на няколко минути той гледаше разсеяно към града, като мислеше как да постъпи, за да защити приятелството си с това прекрасно момиче.
Собственият му баща — Брандън Бърмингам — преди много години бе стоял на същото това пристанище и от палубата на своя кораб бе наблюдавал същия този град. Старият Бърмингам се бе сблъскал с всички изкушения, които може да срещне един капитан и които сега не подминаваха и сина му. С бащина загриженост Брандън нерядко споделяше собствения си опит, за да го предпази от всичко онова, с което щеше да се сблъска по широкия свят. Той поучаваше сина си не просто с думи, а с живи примери. Най-важното, старият Бърмингам му разкри истинското съдържание па понятията „дълг“ и „чест“.