— Също и човекът, който я е нарисувал.
— Да не искате да кажете… — погледна го учудено Оукс.
— Жена ми — отвърна Бо, като не успя да скрие задоволството и гордостта си. — Но картината не е за нея. Това ще е коледният подарък за родителите ми.
— Прекрасен подарък, капитане.
— Да, и аз смятам така, но моля те, не споменавай и дума за това пред жена ми.
— Ням съм като риба — закле се Оукс с ръка на гърдите.
— Добре, хайде сега върви.
Стивън бе направил само няколко крачки, когато се обърна и попита:
— Желаете ли още момчетата да освободят каютата до вашата?
Бо се намръщи и, като гледаше настрани, отвърна нервно:
— Да, мистър Оукс. Изглежда жена ми се нуждае от повече свобода, отколкото моята каюта може да й предложи.
Помощникът въздъхна, като си помисли дали Сарина съзнава как постъпва с капитана. И дали въобще разбира на какво излага екипажа на кораба, когато капитанът е в такова лошо настроение.
— Жалко, капитане.
— Да, мистър Оукс, наистина е жалко!
Сарина влезе в тясната каюта, която бяха освободили за нея и потрепера цялата при вида на мрачната стая. Черни стени без прозорци сякаш я притискаха от всички страни. Тя прецени, че помещението няма и една четвърт от размерите на това, което обитаваше Бо. Единствената светлина идваше от вратата, но само защото в момента стоеше широко отворена. Знаеше, че със страха от затворени помещения пътуването й до дома ще бъде дълго и мъчително.
В единия ъгъл имаше легло, но то бе много по-малко от това в каютата на капитана. Вместо меки пухени завивки бе покрито с груби чаршафи, затъкнати под дюшека. Тя прокара ръка по възглавницата и завивките. Бяха чисти, но го нямаше онзи специфичен аромат на капитана, който караше сърцето й да бие лудо всеки път, когато се покриеше с тях. Очите й се просълзиха и тя въздъхна дълбоко, преди да продължи с огледа на жалкото обзавеждане. Под малко огледало, закачено на стената, се намираше умивалникът. Малка маса и един стол допълваха интериора. До стената стоеше стар сандък, който й оставяше съвсем малко място за движение из тясната каюта.
— Надявам се, че ти харесва, скъпа.
Познатият глас я накара да се обърне. Разтреперана, тя погледна Бо, който стоеше насреща й, подпрян с ръце на касата на вратата. Сарина гордо повдигна брадичка, докато съзерцаваше самодоволната му усмивка.
— Ще свърши работа.
Бо наклони леко глава настрани, като се опитваше да проникне в тъмните очи, които го гледаха безизразно.
— Сигурна ли си?
Сарина кимна утвърдително.
— Сега имам своята лична свобода и не се налага да се меся в твоята. Като вземем под внимание това, защо да не съм удовлетворена?
Бо повдигна широките си рамене.
— О, не се съмнявам, че каютата ще е идеална за всеки друг пътник, но, доколкото си спомням, ти се страхуваш да бъдеш затворена в нещо тясно и тъмно. Спомням си, когато няколко от съучениците ми решиха да се пошегуват с теб и те заключиха в онзи стар сандък в хамбара на баща ти. Когато чух виковете ти и те освободих, ти бе изпаднала в такъв шок, че обви ръцете си около врата ми и едва не ме удуши, преди да успея да те успокоя.
Сарина потрепера при мисълта, че Бо нарочно е избрал точно тази каюта само и само да я накара да се чувство ужасно.
— Доколкото си спомням, тези момчета бяха нагли малки хулигани. Доставяха си удоволствие да се наслаждават на страховете на другите. — Сарина погледна Бо ледено и допълни: — Това ли целите и вие, капитане?
— Но, скъпа, ти сама каза, че всичко, от което имаш нужда, е малко местенце, където да спиш — напомни й той. — Като вземеш под внимание и всичката стока, която нося за Каролина, това бе най-доброто, което можех да ти предложа. Другите каюти са по-големи, но след като освободих тази за теб, са претъпкани до тавана. Това е единствената каюта, която мога да ти отстъпя.
— Можеш или искаш?
Бо нямаше намерение да й предоставя друг избор.
— Ако не ви харесва стаята, мадам, можете да зарежете тези глупости и да се върнете в моята каюта. Още в началото те предупредих, че не вземам пътници. Ти си изключение и аз за нищо на света няма да изхвърля стоката си зад борда само за да угодя на прищевките ти.
Сарина усети как гневът й постепенно се усилва.
— Ако смяташ, че ще допълзя отново в каютата ти, Бо Бърмингам, за да те моля да ми позволиш да остана, то трябва да те уведомя, че по-скоро бих изгнила в тази дупка.
Бо се усмихна презрително при последните й думи.
— Както желаеш, скъпа, но ако все пак промениш мнението си, вратата на каютата ми е отворена за теб винаги, дори без да е нужно да ми се молиш за това.