Силите й продължаваха да отпадат, а по разранените й устни се появяваха нови и нови пукнатини. Опитваше се да пие поне вода, но само след броени мигове изхвърляше дори нея. Сънят бе единственото й убежище през тези убийствени часове, ала се събуждаше трудно и винаги готова да избълва и малкото, останало в стомаха й. Не можеше и да мечтае да се наметне или да облече нещо повече от нощница и се опасяваше, че косата й се е раздърпала непоправимо. Но не я бе грижа за нищо, най-малко за това как изглежда.
На вратата се почука леко три пъти — Били се връщаше за купата бульон, която бе донесъл преди час. Тя си стоеше недокосната на подноса до койката. „Влез“, каза Сарина със слаб глас. Момчето пристъпи в каютата и замръзна от изумление. Никога не бе виждал човек, който да изглежда толкова смъртно зле. Под очите на капитанската съпруга имаше дълбоки сенки, а устните й — някога меки и съблазнителни — бяха белязани от обезводняването. Гледката го втрещи толкова силно, че той се извърна и побягна да доведе капитана, убеден, че вече има причина да наруши обещанието си към нея.
Само след миг Бо стоеше до койката с ръце на кръста. Късата му гарвановочерна коса бе разрошена от вечерния вятър, а очите му горяха ужасено.
— По дяволите, Сарина, защо не каза на никого, че си болна? Изглеждаш така, сякаш идваш от оня свят.
Не бе го виждала от много дни и това, че той изглеждаше като бог, само я караше да съзнава още по-болезнено окаяното си състояние. Бе почувствала огромно облекчение, че той бе приел дрезгавите й молби да я остави на мира, без да нахлуе при нея, тъй като знаеше твърде добре, че бе достатъчно властен, за да направи какво ли не. И все пак нейният съпруг присъстваше постоянно в мислите й, като натрапчив рефрен, който отказваше да отзвучи. И ето го сега, присвил страховито очи, като че ли бе изпаднала в това състояние по собствена вина.
— Върви си — изстена тя и се извърна, за да прикрие рукналите сълзи на слабост. — Не искам да ме виждаш така.
— В здраве или болест, мила моя — отвърна той с повече сарказъм, отколкото Сарина можеше да понесе.
— Просто ме хвърли през борда — изхленчи тя и стисна завивките, за да попречи на опита му да ги отгърне. — Не искам да живея повече.
— Хайде, ставай — подкани я Бо без да обръща внимание на молбите й и я повдигна през раменете с ръка.
Сарина започна да клати глава, но бързо разбра, че това няма да помогне.
— Не мога! Така само става още по-лошо. Просто се махни.
— И да те оставя да умреш спокойно? — изсмя се Бо. — Никога!
Очите на Сарина се разшириха.
— Ти си безмилостен звяр!
— Не си първата, която ми го казва. — Той я сложи да седне на ръба на койката и спусна босите й крака към земята, а после подпъхна ръцете й в халата.
— Божичко, какво правиш с мен? — възпротиви се немощно тя. — Ще ми стане лошо.
— Дишай дълбоко — заповяда той, като коленичи, за да й помогне да се обуе. — Всичко ще бъде наред…
Думите му не успокоиха кой знае колко стомаха й. Във внезапен пристъп на паника Сарина залитна към кофата и се предаде на сухите напъни отвътре. Най-накрая гаденето и се поуталожи и тя легна обратно. Хладината на мократа кърпа върху лицето и шията й я облекчи, но едва си бе поела дъх, когато Бо отново я повдигна, този път с канче, притиснато към устните й.
— Изплакни си устата — настоя той, като й попречи да се извърне от него.
Сарина сбърчи нос от отвращение, но се подчини на заповедта и изплю всичко в кофата. Сетне се отпусна отново назад и вдигна жален поглед към съпруга си. Той изглеждаше здрав и жизнен, а това никак не й помагаше.
— Сега изпий останалото — продължи Бо и притисна отново канчето към устните й. — Изсушила си се като скелет.
— Ти ме мразиш — промърмори тя, но склони да отпие.
— Не е вярно, мадам. — Той продължи да бърше лицето и шията й, докато Сарина стискаше канчето в треперещите си ръце и поемаше малки глътки. — Но съм ти сърдит, задето ме накара да повярвам, че се цупиш тук като разглезено дете, докато всъщност си била болна. Ако Били не го правеше от преданост към теб, щеше да си изпати, задето не ме извести веднага за състоянието ти.
— Аз го помолих за това — промълви Сарина.
Бо отново притисна настоятелно канчето към устните й.
— Пий!
— О, Бо… не мога повече!
— Казах, пий!
— Ще излезе след малко!
— Не и този път. Повярвай ми.
— Само малко — простена тя страдалчески, но той държа чашата, докато в нея не остана и капка.
Въпреки желанието й да остане в леглото, Бо я изправи на крака, уви я в одеялото и я прегърна. Сетне отвори вратата с трясък, излезе от каютата и я понесе по стълбата към палубата.