Сарина погледна през рамо и с ужас видя колко стълби има пред тях.
— Моля те, Бо — изохка тя, отвратена от безпомощността си. — Не искам на палубата! Хората ти ще ме видят.
— Трябва ти свеж въздух. Ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Освен това, откак Били дотича разтреперан от тревога при мен, момчетата вероятно очакват погребение.
— И това ще стане — увери го печално Сарина. — Веднага щом ме довършиш с този твой студен въздух!
Бо се усмихна и продължи напред. Дългите му крака прекосиха бързо разстоянието до стълбичката, докато устните му мълвяха:
— Аз ще те стопля.
Краткият есенен здрач вече бе преминал в пълен мрак, а луната хвърляше върху водата сребристи отблясъци. Ветровете вледеняваха палубата. Сарина притаи дъх, но това съвсем не облекчи мъчението.
— Ще съжаляваш, ако не ме оставиш — предупреди тя.
Бо обаче се подчини едва когато стигнаха до най-близкия парапет, където я остави. Сарина не можа да се задържи права, политна към него и се сгуши на рамото му. Ако се чувстваше по-добре, несъмнено би се насладила на близостта с него, но в момента съвсем не й беше до това.
— Моля те, Бо — прошепна тя. — Пак ми става лошо. Искам да се върна в каютата. Поне там няма да се позоря.
— Там състоянието ти ще се влоши още повече, Сарина.
— И сега не е по-добре — възпротиви се Сарина.
Той я завъртя с гръб към себе си и я прегърна през талията, отправил взор към морето.
— Погледни над перилата.
— Не-е-е — изстена тя и извъртя глава. Толкова ли беше безмилостен? Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, бе да гледа към водата!
— Не към вълните — прошепна той, опрял устни в косите й. — Погледни хоризонта. Луната свети достатъчно, така че го виж.
Сарина присви очи в усилието да съзре тънката тъмна ос между небето и морето. Задържа поглед върху нея и след миг осъзна:
— Не се движи.
— Всъщност е точно обратното — отвърна Бо с лека усмивка. — Земята се върти, но ти не се тревожи за това. За теб наистина не се движи.
Тя го погледна и въздъхна печално:
— Да можеше и аз да не се движа.
Той й се усмихна.
— Не отделяй очи от хоризонта, Сарина. Гледай само линията и поемай свеж въздух.
Сарина се подчини и се облегна в прегръдките му. Минутите минаваха, но тя не усещаше нищо освен живителното спокойствие на силното му тяло. Постепенно започна да осъзнава, че вече се чувства по-добре. Тогава пое дълбоко и бавно дъх и го издиша облекчено.
— Е, май ще живея.
Бо се засмя и загърна одеялото около раменете й.
— Студено ли ти е?
Сарина кимна и се сгуши до него.
— Добре съм.
Гаденето, което я преследваше, откак „Дързост“ излезе от Темза в открито море, изчезваше. На негово място обаче дойде изтощението — по-страшно от всякога.
Главата й се прислони на рамото на съпруга й и тя затвори очи с въздишка. Дишането й се успокои.
Бо не помръдваше. Бе щастлив да държи младата си съпруга в скута си, докато нощта нахлуваше с мека тъмнина и рой звезди. По време на продължителния й престой в каютата постоянно го глождеше подозрението, че нещо в живота му не е съвсем наред — едно смущаващо чувство. Постепенно бе осъзнал, че момичето му липсва. Жизнерадостните уличници, които бе посещавал в миналото, не можеха да задържат вниманието му и секунда след като напуснеше убежищата им. А за Сарина мислеше ден и нощ, докато най-накрая не разбра, че копнее за нея много повече от всичко на света.
Корабът се люшкаше от силния вятър и пореше водите на Гълфстрийм. Още много рано в моряшкия си живот Бо бе научил, че пътят от изток на запад е най-трудният в целия Атлантик. Благодарение на попътните ветрове обратният път се изминаваше за малко повече от месец, но този можеше да отнеме и три месеца. Въпреки че това време едва ли бе достатъчно за дълго ухажване, може би щеше да му стигне да си изясни какви точно ангажименти иска да поеме към красавицата, която държеше в прегръдките си.
Когато вахтата се смени, Бо отнесе Сарина обратно в каютата й. Тя не помръдна, когато я положи на койката, не си личеше и да й е лошо. Той съблече халата й и за кратко се наслади на свободната й нощница с кръгло деколте, обточено с широка, ръчно плетена дантела. Не посмя да направи повече от това да я пъхне под завивките. От сватбения си ден беше научил едно: трябваше да се държи с нея просто като брат.
— Не мърдай — помоли Сарина, докато се съсредоточаваше върху последните щрихи на портрета на Били Тод. — Ей сегичка свършвам.
Момчето се размърда с нарастващо нетърпение.