— Стой мирен — повтори тя.
Въпреки любопитството си Били се подчини. Това, впрочем, съвсем не беше трудна задача при гледката пред очите му. За броени дни дамата бе възвърнала предишното си здраве и красота и се бе вдълбочила в рисуването. Почти всички на „Дързост“ бяха впечатлени от уменията й. Да се каже просто, че имаше талант, би било чисто подценяване.
— Готово — обяви доволно Сарина и чак тогава обърна статива, за да покаже на Били резултата.
Очите му се разшириха от удивление.
— Леле, мадам! Туй съм аз!
— Или поне добро копие — отвърна Сарина с весел смях и огледа със задоволство портрета. В този момент момчето се намираше на границата между детството и зрелостта и тя бе успяла да предаде това върху платното. В бузите и устата му все още имаше някаква едва доловима мекота, но погледът му бе твърд и избистрен. Във вирнатата брадичка пък се съзираше намек за бъдеща сила и решителност.
— Наистина ли изглеждам така? — попита свенливо Били.
— Точно така — потвърди Стивън Оукс, като се спря зад момчето. — Но тя е успяла да улови не просто хубавото ти личице, момчето ми — подразни го той, — а самия ти характер, цял-целеничък.
— Благодаря за признанието, любезни господине — рече Сарина и се засмя, като сведе глава в импровизиран реверанс. — Това е най-голямата награда за един художник.
— Сигурно не ви се прави друг портрет, а, мадам? — попита Стивън с надежда.
— Мисля, че мога да бъда убедена.
С тези думи Сарина посегна за още платно и с грациозен жест прикани помощника да седне пред нея. От това място се виждаше не само той, но и хоризонтът, към който тя продължаваше да поглежда от време на време. Не искаше да рискува, въпреки че от две седмици се радваше на отлично здраве. Но вече не й прилошаваше. Чувстваше се добре, духът й бе бодър, промени се и отношението й към плаването. Вече бе почти сигурна, че би издържала още не едно и две. Сега обаче най-важното бе, че си отива у дома. У дома! Години наред за нея Каролина бе само далечен спомен. Ала обстоятелствата се бяха променили. Сега всеки изминал ден я приближаваше все повече до родните места, за които копнееше от толкова време. И все пак не можеше да спре да се пита какво точно я очаква там.
Когато оздравя и свикна с режима на кораба, Сарина се завърна към артистичните си занимания и започна да запечатва на платното моряците и живота им на „Дързост“. Повечето от работите си раздаваше, запазваше за себе си само малко, между тях и онези, над които се трудеше в усамотението на каютата. Започваше да подозира, че има най-голямата колекция от портрети на Бо Бърмингам — колекция, която обогатяваше с всеки изминат ден.
На палубата застъпи следобедната вахта. Не след дълго Сарина довърши портрета на Стивън Оукс и да му го подаде с усмивка.
— Хубав мъж сте, мистър Оукс.
— Не съм много сигурен, но пък портретът е чудесен — увери я той доволен. — Обзалагам се, че големците от Чарлстън не биха скъпили средства, за да ги нарисувате.
Тя отметна глава и се засмя, искрено поласкана.
— Страхувам се, че ще се случи точно обратното, мистър Оукс. Хората гледат скептично на жената-портретист — може би защото всички велики майстори са били мъже. Сигурна съм, че хората в Чарлстън не са по-различни от тези в Англия.
— Грешката ще е тяхна, мадам, не ваша.
— Благодаря — отвърна Сарина. После се озърна, усетила нечие присъствие, и видя, че Бо е застанал зад нея и изучава портрета на помощника си. Способността му да се появява изневиделица до нея не преставаше да я смайва. Вярно, че понякога успяваше да усети приближаването му и да се подготви, за да не затрепери. Днес обаче появата му я свари напълно неподготвена. Сигурна бе, че ако забележи реакцията й, ще я сметне за същото малко момиченце, чието сърчице скачаше от радост, колчем го видеше да се приближава към къщата им или към близкото училище. Мисълта, че проявява слабост, подхождаща повече на едно глупаво дете, не бе никак приятна. Това само припомни на Сарина, че Бо не бе обещавал да остане неин съпруг, след като пристигнат в Чарлстън.
— Наистина не разбирам как голям мъж като теб може да се движи толкова тихо — укори го тя.
Бо й се усмихна бавно и сърцето й затуптя като обезумяло.
— Занапред ще се старая да ви предупреждавам по-отрано, мадам — отвърна той. — Достатъчно ли ще е да се спъна тромаво?
Като не получи отговор, той пристъпи напред, за да разгледа по-отблизо рисунките, които тя бе подпряла около себе си, за да не бъдат съборени вятъра. Беше удивен от реализма на изображенията, защото позна веднага всяко от лицата.
Сарина вдигна поглед и с изумление откри, че вече е съвсем близо до нея. Можеше да види как вените на врата му пулсират над разтворената яка на ризата. Да можеше и моето сърце да бие толкова спокойно, помисли си тя и затвори очи, за да обуздае полета на въображението си. Когато ги отвори отново, едва не отскочи назад от изненада — Бо се бе навел към нея и посягаше към изхлузената от раменете й наметка. Почувства как гръдта му докосва ръката й и се взря през разтворената му риза. Съвсем ясно си спомняше как неговата ръка бе насочила нейната да погали нежно тези железни мускули и как бе свършило всичко това.