Сарина притисна трепереща ръка до челото си и се обърна към люковете. Отвъд кърмата беше тъмно, но дори да не беше, тя едва ли щеше да види нещо. Съзнанието, че Бо може да е в опасност, я бе превърнало в трептящо кълбо от тревога за мъжа, когото обичаше истински. Тя се отпусна на възглавниците, неспособна повече да се държи на крака.
Все още беше вцепенена от тревога, когато чу стъпки. Забравила заповедта на Бо, тя изтича до вратата, отключи я с треперещи пръсти и я отвори широко. Съпругът й бе вдигнал ръка да почука, но когато съзря задъханото, уплашено същество пред себе си, на лицето му се изписа укор.
— Не ти ли казах да не отключваш вратата, преди да съм се обадил?
Беше прав. Можеше да е всеки. Проявила бе глупост. Ала в момента това не я интересуваше. Тя се хвърли към него и го прегърна силно.
— Слава богу, че си добре! Толкова се тревожех…
Ръцете на Бо я обгърнаха и тя се притисна плътно към него. Той долепи буза към косите й, някак изненадан от уплахата й. Така се бе почувствал и преди години, когато Сони го хвърли от гърба си — беше паднал бездиханен на земята, удряйки главата си в едно дърво, а щом се свести, главата му бе в скута на Сарина, чиито уплашени сълзи мокреха лицето му.
— Разбира се, че съм добре — успокои я той шепнешком.
Веднъж преодоляла треперенето, Сарина сякаш полетя. Замаяна от облекчение, тя придърпа главата му и обсипа лицето му с целувки с някакво детинско въодушевление. Замайването се усили, когато неговите устни се впиха в нейните с нарастваща възбуда. Сарина се надигна на пръсти, сключи ръце около врата му и се притисна към него, като отвръщаше на палавия му език с неподозирано удоволствие. Даже когато ръката му се плъзна под хълбоците й, за да я притегли още по-близо до тялото му, тя не се отдръпна от набъбналата му мъжественост, която се чувстваше даже през полите и бельото й.
Сякаш по зла ирония на съдбата нещастният мистър Оукс избра точно този момент, за да се появи. Видя ги как се прегръщат горещо, хлъцна от изненада и, разбрал грешката си, се обърна да си върви. Ала беше твърде късно. Двамата се откъснаха един от друг: Сарина избяга изчервена в дъното на каютата си, а Бо се извърна настрана.
— Съжалявам, капитане — извини се помощникът ужасно притеснен. — Просто исках…
— Няма значение — отсече Бо и си пое тежко дъх. У него се бореха двама души — единият искаше да последва момичето, а другият — да се прибере в собствената си каюта. След това прекъсване Сарина едва ли щеше да иска да го види и определено нямаше да реагира пламенно, както преди малко. Благоразумието му налагаше да изчака, докато смущението й отмине. Благоразумието му налагаше да се върне в каютата си и да прекара още една адска нощ в самотното легло, проклинайки помощника.
С поглед, в който гореше опасен блясък, Бо се отправи натам и след миг вратата се затръшна зад гърба му. Стивън Оукс трепна и се сви като мишчица в малката каюта, която временно му служеше за жилище. Капитанът не говореше нищо за отношенията си със своята съпруга, но по всичко личеше, че за разлика от другите жени, тази дама не изгаря от копнеж да се хвърли на врата на мъжа си. Фактът, че сега бе отвърнала на ласките му с повечко страст само правеше притеснението на Стивън Оукс още по-голямо. Този път определено бе сторил лоша услуга на своя капитан.
Изтощена и изтормозена от безсънната нощ, Сарина стана, уми се и облече скромна тъмносиня вълнена рокля. Събра си косата в прост кок и пощипна бузите си, за да им придаде малко руменина. Миг по-късно пристигна Били Тод със закуската, но това не беше засменият, весел Били, когото познаваше. Тази сутрин той бе блед и мълчалив и очевидно се мъчеше да изглежда по-спокоен, отколкото е всъщност.
— Случило ли се е нещо, Били? — попита загрижено Сарина, докато момчето оставяща подноса.
Той поклати глава, избягвайки погледа й.
— Не, мадам. Всичко е наред.
Отговорът му никак не я убеди. Дори здраво момче като Били можеше да бъде повалено от треска.
— Да не си болен?
— О, не, мадам.
Били бе оставил вратата отворена, но колкото и да напрягаше слух, Сарина не долавяше обичайните сутрешни звуци от палубата. Вместо тях на кораба цареше зловеща тишина.
Обхвана я неопределим ужас.
— Били, сигурен ли си?
Момчето забърза към вратата. Явно не искаше да отговаря на никакви въпроси.