— Ще се върна да прибера подноса, мадам. — Той се поколеба, сетне добави: — По-добре не излизайте оттук преди обяд.
След тези думи Били се изчерви, кимна припряно и се оттегли. Сарина се загледа замислено в подноса с храна. В съзнанието й отекваше тишината, по-оглушителна от всички барабани и тромпети на света. Обзета от непреодолимо любопитство, тя отиде до вратата, отвори и се заслуша. Над кораба наистина бе надвиснала зловеща тишина.
На борда на „Дързост“ имаше близо сто души. Какво ги бе смълчало тъй внезапно? Сарина знаеше малко за корабния живот — само онова, което бе видяла, откак заминаха от Лондон. Но тази тишина беше напълно необяснима. Нямаше ги нито ежедневните траканици, нито виковете на сутрешната вахта, нито тананикането и приглушените гласове, които обикновено достигаха до каютата й сутрин.
Тишина.
Сарина се промъкна внимателно по коридора, после се покатери по стълбата и отправи поглед към палубата. Целият екипаж се бе събрал в мъртвешка тишина на главната палуба и подреден в редица с гръб към нея. Мъжете стояха с разкрачени крака, с ръце отзад и очи, вперени в предната част на палубата. Сарина не виждаше какво става там, затова изкачи още няколко стъпала и веднага съжали, че го е сторила. При предната мачта до щирборда беше изправен един гол до кръста човек. Ръцете му, опънати над главата, бяха завързани със здрави въжета. До него стоеше помощник-боцманът, чиито ръце бяха големи и тежки като чукове. Сега в тях имаше камшик.
Никога не бе виждала по-ужасяваща гледка. Погледът й с усилие се откъсна от нея и подири Бо. Той беше там — висок, неподвижен, с изпъната снага — човек с огромна власт и авторитет, които стоеше хладнокръвно, сякаш бе лишен от всякаква човечност. Сърцето й се качи в гърлото. В този момент мистър Оукс пристъпи напред и обяви отчетливо:
— Морякът Редмънд Уилсън, виновен за пренебрегване на служебните задължения, притежаване и прекомерна употреба на алкохол в открито море и посегателство срещу живота на Томас Гроувър, както и срещу дисциплината сред екипажа на плавателния съд, се осъжда на двадесет камшични удара, които да се изпълнят веднага.
Никой не помръдна е изключение на помощник-боцмана, който се обърна леко към Бо. Капитанът на „Дързост“ кимна в знак изпълнението да започне. Камшикът изсвистя във въздуха като змия, стовари се върху плътта и изтръгна крясък на болка от жертвата си. Сарина се присви и неволно нададе ужасено възклицание. В последвалата мъртвешка тишина всички погледи се обърнаха към нея.
Първоначалният й порив бе да побегне, но гордостта не й позволи. Затаила дъх, тя се изкачи на палубата и смирено зачака жребия си. Били Тод стоеше наблизо и я гледаше с ужас. Останалите от екипажа я зяпаха с изражения, в които изумлението граничеше със съчувствие.
Когато Бо тръгна към нея, в редицата на палубата се отвори шпалир. Яростта му бе повече от очевидна. Той я сграбчи за лакътя и безмълвно я повлече по стълбите към каютата й.
— Не трябваше да идваш — изръмжа той, като разтвори с трясък вратата. — Били не те ли предупреди?
— Предупреди ме — призна тя почти шепнешком.
— Обикновено за такива нареждания си има причина — продължи гневно той. — За в бъдеше се постарай да ги спазваш.
— Разбрано — прошепна Сарина. Беше на ръба на сълзите.
Като забеляза необичайния блясък в очите й, Бо пристъпи напред в порив да се извини, но се спря насред път, завъртя се на пети и напусна каютата. Сарина затвори вратата след него.
Приглушеното ехо от стоновете на Редмънд Уилсън долиташе до нея и въпреки опитите си тя продължаваше да чува само него. Знаеше, че си е заслужил наказанието. А тя, единствената пътничка на товарния кораб, се бе намесила в работите на съпруга си и го бе притеснила пред хората му.
Най-сетне писъците утихнаха и обичайната глъчка се възстанови. Но никой не се приближаваше до вратата на Сарина. Тя остана затворена в каютата си. Този път бе решена да не мърда оттам, докато не й разрешат да излезе или не я изнесат с краката напред.
До вечерта обаче нервите й вече не издържаха. Били Тод не се бе появил нито за обяд, нито за вечеря. Това не я разтревожи много, защото се съмняваше дали би могла да преглътне и хапка. Настъпи пълна тъмнина и тревогата й нарасна. Явно я бяха оставили съвсем сама, за да размисли и да се научи да изпълнява заповеди.
Пред вратата й се чуха стъпки и тя се насили да стане. Когато Бо влезе, изражението му бе още намръщено, но той се спря и се огледа изненадан.
— Защо не си светнала?
— Не се сетих — призна Сарина със слаб глас.
Бо се зае да свърши това сам и скоро светлината разсея мрака в каютата. Лъчите я стоплиха със златистите си отблясъци и окъпаха лицето на съпруга й с мека, галеща ласка. Най-после Сарина се осмели да срещне погледа му и видя, че той вече е спрял да се мръщи.