Оукс изръмжа.
— Точно зората, която моряците не биха искали да виждат.
Сарина го погледна изненадана.
— Какво имате предвид?
Оукс се огледа.
— Има едно древно правило, в което моряците много вярват, мисис. Червено небе през нощта — на моряците спокоен е сънят. Червена зора — моряците на крак от сутринта. Смея да предполагам, че не след дълго ще се сблъскаме с лошо време.
Въпреки че по небето нямаше облаци, Сарина предположи, че помощникът знае много повече за тези неща. Като че ли обаче никой не изглеждаше особено впечатлен от това предзнаменование. С обичайната си енергичност мъжете се изкачиха по мачтите да разпънат повече платна. Изкачи се даже Бо — гледка, без която Сарина спокойно можеше да мине. Той си проправяше ловко път сред въжетата, по едно време даже се покачи най-отгоре на рейките и се залюля, докато наблюдаваше хоризонта, а после и платната отдолу. Съпругата му го гледаше трепереща и безмълвна и почувства как сърцето й подскочи, когато един внезапен порив на вятъра го накара да разпери ръце, за да запази равновесие. Напразно бе да се опитва да се преструва на спокойна, затова тя закри очите си с ръка, избяга от палубата и потърси успокоение в каютата си, където се защура неспокойно, очаквайки всеки миг да й докладват, че съпругът й е паднал.
Когато Били Тод й донесе закуската, Сарина попита престорено небрежно:
— Капитанът също ли закусва?
— Да, мадам. Току-що слезе.
Тя почувства как я задушават сълзи на облекчение, благодари мислено на бога и се отпусна на стола. Без да забележи нищо, Били й наля чай и излезе.
Все още не напълно успокоена, Сарина се върна на палубата. Времето беше необичайно топло, затова бе наметнала на раменете си само един тънък шал. Щом се качи по стълбичката, тя веднага започна да търси с поглед Бо. Откри го да говори със старшия кормчия — прошарен мъж със здрави мускули и железен поглед. И двамата стояха до младшия кормчия, който дежуреше сутринта. През повечето време младежът слушаше съсредоточено началниците си и се намесваше само когато го попитаха нещо. Сарина не знаеше точно за какво си приказват, но се досещаше, че има нещо общо с мрачните прогнози на Оукс. Предполагаше, че винаги има възможност да променят малко курса на „Дързост“ и да избягнат бурята. И все пак, как можеха да разберат откъде иде лошото време?
Мистър Оукс бе ангажиран с дейност, която още от пръв поглед възбуди любопитството й. В желанието си да узнае нещо повече за инструмента, който го бе погълнал, Сарина отиде до него и търпеливо го изчака да го свали от очите си.
— Това секстант ли е? — попита тя с усмивка, като посочи триъгълното метално пособие с извита основа и няколко интересни приспособления.
— Да, точно така — отвърна той, изненадан от знанията й. Сетне го протегна, за да й позволи да го разгледа по-добре. — С това и с един хронометър един моряк може да определи курса и при облачно време.
— И как става това, ако смея да попитам?
Мистър Оукс се зарадва на интереса й и предложи галантно:
— Позволете ми да ви покажа, мисис. Разбирате ли, човек просто поглежда през телескопа… — Той посочи с пръст тази част на инструмента. — После го фокусира към някакъв обект по небето, в този случай луната, която, слава богу, все още се вижда, макар да е сутрин. — Пристъпи към нея, протегна ръце зад нейните, за да нагласи инструмента и се наведе над рамото й да коригира малко градусите. — Нагласяте ъгъла между обекта и хоризонта. С този ъгъл морякът проверява в книгите и след миг вече знае на каква ширина се намира.
Сарина бе изцяло ангажирана да изучава луната и въпреки че сега тя бе бледа, по нея се виждаха и някакви сенки.
— Но това е удивително, мистър Оукс. Никога не съм мислила, че ще видя толкова много.
— Така е — съгласи се помощник-капитанът. — Преди да се изобрети секстантът, моряците трябвало да разчитат на астролаба, което си е било жива мъка, защото той се настройва по слънцето. Навигаторите с повечко стаж постепенно ослепявали.
Сарина свали секстанта и се взря слисано в него.
— Истински късмет е, че имате такъв инструмент.
— Наистина, мадам. Нека ви покажа как да изчислявате ъгъла. — И вече се бе заел с това, когато Сарина внезапно се стресна.
Допреди миг бе изцяло погълната от секстанта. В следващия момент обаче забрави всичко, а сърцето й заби учестено. Това й подсказа, че Бо е нейде край нея.
Капитанът бързо потвърди предчувствието й, като попита сърдито:
— Какво правите, мистър Оукс?
Помощникът замръзна, отпусна ръце и се отдръпна от Сарина. Не беше виновен, защото действаше напълно по правилата, но все пак заекна: