Сарина притисна лице до шията му и се отпусна, като го обви с полите си. Радваше се, че той не вижда лицето й, защото горещината я задушаваше. И все пак усещаше странно, сладостно задоволство, че близостта й може да му се отразява така дори пред толкова много хора.
Мина много време, преди съпругът й да я пусне. Пръстите му последваха линията на ръката й и дланите им се докоснаха. Сарина го погледна с усмивка и се отдалечи бързо към стълбичката. Бо я съпроводи с пламнал поглед. Едва ли щеше да го признае пред друг, но усещаше, че изпитва все по-дълбоки чувства към момичето, което някога бе смятал просто за своя сестра.
Морето започна да се бунтува и скоро се превърна в разпенена тъмносива маса. На Сарина й се плачеше само като го гледаше. Облаците се насъбраха ниско, светлината се скри, а малкото топлина бе отнесена от усилващия се вятър. Дъждът шибаше ръцете и лицата, а над света като дълбока и страшна сянка легна мрак.
Сарина се върна в каютата си, нахрани се сама и се пъхна в тясното легло. Всичко в помещението на помощника изведнъж й се струваше скучно и банално и тя се бореше с нарастващото желание да избяга в уютното мъжко кътче отсреща. Съмняваше се, че Бо ще е там — бе прекарал много часове на палубата през деня, а тя все още не бе чула познатото скръцване на дъските пред вратата й, което да й покаже, че се е върнал. Готова бе да си измисли всякакви оправдания на нетърпението, с което го чакаше да се прибере, и на копнежа си да се отдаде всецяло на омагьосващия му син поглед и на всичко, което щеше да последва.
Макар и неохотно, Сарина остана в девичето си убежище през цялата нощ, но на сутринта всичко й изглеждаше коренно променено, защото корабът бе вече навлязъл в бурни води. Над него се стелеше странна, непрогледна сиво-жълтеникава маса. Непоносима, зловеща пелена бе покрила всичко наоколо и вещаеше лоши поличби за бъдещето.
— Здравата ще ни удари, мадам, казвам ви — обяви възбудено Били, когато й донесе закуската. — Тъй рече капитанът.
От гърдите й се изтръгна трепереща въздишка.
— Не се ли е случвало някога да сгреши, Били? — попита тя със слаба надежда.
Момчето изглеждаше слисано.
— Капитанът? — Трябваше му време, за да продължи. — Не, мадам, откакто го познавам, не помня да е грешил. Познава морето като пръстите на…
— Ръката си — довърши Сарина мрачно, изохка и отмести подноса. Нямаше съмнение, че страхът й от буря се дължи на спомена за онази, която бе отнела живота на родителите й. Можеше само да се надява, че тази ще ги пощади.
— Чувствам, че отново ще ми стане лошо.
— Не, мадам, недейте — замоли я Били притеснен. — Ще трябва да кажа на капитана, а сега той е ужасно зает. Освен това ме помоли да ви заведа на палубата, ако искате, защото като почне същинската буря, вече няма да може да излезете.
Сарина се съгласи безмълвно, уви се с една наметка и последва момъка. В мига, когато стъпи на палубата, вятърът прониза тялото й през дрехите и я шибна в лицето. Вълните се разбиваха една след друга в стените на кораба, а през перилата плискаха пенливи струи. „Дързост“ си пробиваше път през сивите водни маси и се издигаше на гребена на нови грамади. Сарина протегна ръка, за да се задържи, защото й се струваше, че подът под нея пропада. Очите й се разшириха от удивление и ужас. По палубата бяха опънати въжета, за които човек да се държи, и макар мъжете да не ги използваха, тя не бе сигурна, че ще може да остане права без тяхната помощ. Затова се вкопчи на живот и смърт за едното, докато премисляше какво се случва около нея. Сега светът изглеждаше твърде малък — като петънце в сравнение с огромното море.
Потърси инстинктивно Бо и го намери да говори отново със старшия кормчия. И двамата гледаха морето, бяха спокойни и много съсредоточени. Капитанът бе облечен в дебел моряшки пуловер, а кепето му бе небрежно килнато върху тъмните коси, за да пази да не му влизат в очите. В един момент той дори срещна с цялото си тяло един порив на вятъра и се засмя, сякаш това му доставяше наслада.
Като видя необяснимия начин, по който моряците посрещаха опасността, Сарина хвърли един последен поглед на палубата и реши, че й стига толкова. Сега вече с удоволствие щеше да се приюти в относителното спокойствие на каютата, която съвсем доскоро й се бе струвала тягостна и скучна.
Бурята продължи чак до следващата сутрин. Светлината на зазоряване едва се забелязваше — имаше само гъста, водниста сивота, която скриваше всичко, даже горните рейки на мачтите. Нищо не се виждаше извън техния малък периметър и все още не се знаеше какво ще остави след себе си стихията — тя се бе превърнала в демон, дирещ отмъщение от малката черупка, дръзнала да навлезе в самата му сърцевина.