— Какво ще стане с нас, Нарин? Виж как ни повлече.
— Нищо няма да стане — отчаяно отговори Нарин.
— Ще се разделя с Ърмак. Трябваше да го приключа отдавна.
— Не.
— Защо не?
— Можеш да се разделиш ако искаш, но това няма да промени нищо за нас.
— Ще промени. Тоест, ако ти искаш, разбира се.
— Не мога да го направя, Фърат. Само си помисли, ще напуснеш Ърмак и тя ще страда. И после ние ще бъдем заедно? Не мога да го направя.
— Не можеш ли?
— Не, не мога.
Фърат се отмести от нея, легна отстрани и каза:
— Знаеш ли, съсипа ми живота.
— Какво? — Нарин го погледна изумена, Фърат се беше събудил, истината се беше събудила, спокойствието бе разрушено!
— Много просто, съсипа ми живота. Заради теб се превърнах в човек, който не знае какво да направи.
— Съсипах ти живота, така ли?
— Мислех да се оженя, Ърмак и аз бяхме добре, всичко си идваше на мястото, а сега я ме погледни. Мислиш ли, че след всички обещания, които съм дал на Ърмак, не ме боли да я зарежа хей така?
— Значи ти съсипах живота? — Нарин се бе вкопчила в това изречение. Беше най-лошата фраза, която бе чула през живота си. Беше по-обидна от повечето обидни псувни, като проклятие, беше все едно ти казват: „Дано да умреш“.
— Отивай си тогава! — изкрещя тя. — След като съм ти съсипала живота, махай се тогава от тук! Ти беше този, който ме потърси. Аз не ти се обадих нито веднъж, нали така? Исках да ти се обадя, но се възпрях, а ти не можа. Ти настояваше снощи да дойдеш, а сега заставаш насреща ми и ми казваш, че съм ти съсипала живота.
— Защо се ядоса толкова? Какво казах сега?
— Каза, че съм ти съсипала живота. Какво повече ще кажеш. Ако не си тръгнеш веднага, ще те ударя по главата с нощната лампа.
Докато ставаше неохотно от леглото, Фърат каза:
— Не разбрах какво толкова има да се ядосваш. Ти съсипа моя живот, а аз твоя.
Нарин обърна главата си към стената.
— Нарин, нали знаеш, че след всичко, което се случи, аз няма да отида да се оженя за Ърмак?
— Не ми пука! Дали ще се ожениш за нея или не, аз няма да съм с теб. Ето я последната точка, до която можем да стигнем. Леглото!
— О, искаш да кажеш, че всичко стига дотук, така ли? — каза Фърат. — Ще ме изгониш, защото не можеш да намериш смелост да кажеш на Дениз или Ърмак, че излизаш с мен?
— Ти полудя ли? Как мога да им кажа такова нещо?
— Знаеш ли какво ще си помисли Ърмак за мен, когато чуе за това? Че съм най-презреният мъж, най-големия педераст на света! Но аз мога да поема този риск. Какво да направя, каквото иска да си мисли, това мога да кажа.
— Аз не мога да го направя. Ще ги изгубя, или по-скоро ще изгубя Дениз, не ми пука за Ърмак.
— Аз ще изгубя приятелката си заради тебе, а ти не се отказваш от твоята приятелка заради мен. Ето, това беше като казах, че ми съсипа живота.
— Ако твоята приятелка беше толкова ценна, нямаше да спиш с мен.
Фърат се хвана с две ръце за главата и закрачи из спалнята.
— Можеш да побъркаш човек. Проблемът не е, че спах с тебе, а че съм влюбен в теб. Не го ли разбра вече?
— Каза, че съм ти съсипала живота.
— Ти ми съсипа живота, но това е друго нещо.
— В такъв случай се научи да не се влюбваш в други, когато си имаш приятелка!
— Защо се държиш така странно? Ти търсиш начин да се обидиш за несъществени неща. Не съм те принудил да спиш с мен.
— Изчезвай!
— Отивам си, не се притеснявай!
Фърат си тръгна, а Нарин остана седнала на ръба на леглото. Беше й казал: „Ти съсипа живота ми. Ти съсипа моя живот, а аз съсипах твоя.“ И все пък Нарин не си беше помислила нито веднъж, че Фърат е съсипал живота й. Дори и в най-ужасните дни не й беше минало през ума. Фърат не беше съсипал живота й, въпреки че майката на Фърат, стискайки я за косата, бе изливала върху нея обиди, или при мисълта да се премести в Анкара. Точно обратното, за нея беше станал живот.
Истанбул беше пропит от дъжда, който не спря три дни. Валеше обилно не само от небето, а от покривите, от дърветата, от стрехите, електрическите стълбове и билбордовете. В края на тези три дни пътищата се бяха превърнали в реки, тротоарите в блата, а хората в плъхове. Заради пороя, обхванал бедните квартали, двама покойника все още не бяха погребани. На излизане от супермаркета Нарин се огледа: градът беше като замаян. Жива душа не се виждаше по улиците на Бешикташ, които винаги бяха многолюдни, хората се страхуваха да си подадат носовете навън заради дъжда. Знаеше, че е невъзможно да намери такси. В този град още с първата паднала капчица дъжд, таксиметровите шофьори побягваха като Пепеляшка от бала и потъваха вдън земя. Стегна качулката на анорака си, дръпна ципа и хукна да бяга въпреки двете тежки чанти в ръката й. На половината път й хрумна, че тича напразно. Каква е разликата дали върху човек ще се изсипе един тон вода или ще се изсипят два тона? По-мокра не можете да стане, така че нямаше нужда повече да се изморява като бяга. Забави крачка, успокоена от тази мисъл, и се опита да усети вкуса на капките, които се стичаха по лицето й. Представи си, че природата я гали. Защо толкова се страхуваме да не се намокрим?