Червеният килим в кооперацията джвакаше от водата, стичаща се от хората, които влизаха и излизаха, а портиерът, бог знае откога се опитваше да поддържа мястото чисто, като бършеше с изтривалка. Влезе в жилището, Дениз беше в дневната. Нарин подаде главата си от антрето и подвикна:
— Здрасти! Няма да влизам, защото съм мокра до кости.
— Тревожих се за тебе — каза Дениз.
— Вървях дотук от Бешикташ. Няма нито едно такси в целия град.
— Върви да си вземеш гореща вана, иначе ще се разболееш.
— Така и ще направя — каза Нарин и влезе в банята. Остави дрехите си на земята и тъкмо да пусне душа, чу тропане на вратата. Кой можеше да дойде в такова време? Естествено някой от лудите приятели на Дениз. Най-напред не повярва на ушите си, когато чу гласа на Ърмак. Ърмак не беше идвала в дома на сестра си от деня, в който се бяха скарали заради Нарин. От случката бяха минали осем месеца и оттогава не си говореха двете сестри. Нарин тихичко открехна вратата и подаде глава, за да се убеди, че пристигналият е Ърмак. Определено беше чула гласа на Ърмак. Не разбираше какво си говорят, но гласовете и на двете звучаха спокойно. Специално гласът на Дениз звучеше много спокойно. Влезе под душа, за да спечели време. Какво щеше да прави? Да излезе от банята и да си отиде в стаята, без да се появява изобщо… Такъв беше вътрешният й импулс, но пък Дениз можеше да се разстрои, като реши, че това е реакция срещу Ърмак. Приключи в банята, отиде в стаята си и се облече. Направи го колкото може по-бавно, за да им даде време да се видят. Влезе в дневната, а очите и на Ърмак и на Дениз бяха силно зачервени. Като ги видя в това състояние, Нарин също се просълзи.
— Виж кой дойде! — каза Дениз и посочи Ърмак.
— Добре дошла! — Нарин отиде до Ърмак и й позволи да я прегърне. Правеше го единствено заради Дениз.
— Здравей — каза хлипащата Ърмак. — Сестра ми толкова ми липсваше.
— Ще ви оставя сами — отговори Нарин. — Много се радвам, че те видях.
Нарин излезе от дневната и отиде в стаята си. Сдобряването между Ърмак и Дениз вдигна от плещите й голямо бреме. Половин час по-късно, когато на вратата се почука и влезе Ърмак, тя се изправи от леглото.
— Не ставай! — каза Ърмак. — Дължа ти извинение. Нещата, които казах онзи ден бяха наистина противни.
— Беше пила…
— Бях се напила, за да мога да ги кажа. Знам, че се грижиш за Дениз и й влияеш добре. Ако не беше ти, сестра ми отдавна щеше да пропадне. Нахвърлих се срещу тебе защото ревнувах, вместо да ти благодаря… Ревнувах близостта ти с Дениз. Аз съм в Швейцария, а вие и двете сте тук. Тя споделя всичко с тебе и много те обича. А ти знаеш, че нямам никой друг, освен нея.
— И аз нямам никой друг — каза Нарин.
— Знам… Прости ли ми? — Ърмак отново се беше разплакала.
— Разбира се! — отговори Нарин. Но не й беше простила.
Двете приятелки живяха заедно в дома в Мачка докато завършиха университета. Те не съзнаваха, че преживяват най-хубавите дни в живота си, но времето безмилостно изтече. Нарин си намери работа в правна кантора веднага след дипломирането си и с решението й да си наеме апартамента в Кабаташ, беше настъпил краят на щастливите дни. Най-напред решението на Нарин да се премести натъжи Дениз, но тя не вдигна много шум заради това, защото приятелят й, към когото беше много емоционално привързана, в този момент живееше при тях в Мачка. Дойде денят да се разделят и двете плакаха. Особено Дениз — тя не престана да поглежда към празната гостна стая и да плаче. Плака докато събираха заедно багажа и го занесоха в малкото жилище в Кабаташ, където нямаше други мебели, освен легло и диван, плачеше и когато напусна малкия апартамент. Беше изминала година, откакто Дениз смени червената си Мазда с черно Алфа Ромео.