Нарин също беше тъжна, когато напускаше Мачка. Беше живяла толкова щастливо там. Беше се смяла и забавлявала повече от когато и да било в живота си и се беше запознала с безброй хора.
След като Дениз и Ърмак се разбраха, напрежението помежду им беше намаляло, отношението на Ърмак към нея беше значително омекотено. Мнението на Нарин обаче не се беше променило. Още от деня, в който се запознаха, за нея Ърмак си остана сестрата на единствения човек, когото би взела със себе си на необитаем остров и единственият човек, когото не би взела със себе си.
Тя видя Червенокосия Реджеп много пъти след хиляда деветстотин деветдесет и трета година, в която се срещна с баща си и го проследи до магазина му в Тахтакале. Понякога минаваше покрай магазина веднъж годишно, а понякога веднъж на две години. Баща й винаги беше там — понякога с Юмюхан, понякога без нея. Когато отиде до Тахтакале през зимата на хиляда деветстотин деветдесет и седма, не завари на мястото им нито баща си, нито магазина. Реджеп си беше отишъл, а на негово място бяха отворили магазин за детски дрешки. Помисли си, че е изгубила дирите на Червенокосия Реджеп, но го видя на улицата малко по-нататък. Беше сменил бизнеса и беше станал продавач на порцелан и стъкло баща и. Минаваше покрай магазина много рядко през годините, които последваха. Тъй като хвърляше поглед напред без да спира, понякога виждаше само гърба на баща си, понякога само чуваше гласа му. Червенокосия Реджеп изобщо не видя Нарин, та чак до есента на две хиляди и шеста година.
Двадесет и седма глава
Беше ядосана. Беше ядосана на всичко, ама на всичко — на птиците, цветята, автобусите, хората, новините, облаците, на стълбите, на раждащия се ден, на удължаващата се нощ, на усмихнатите лица, на зададените въпроси, на получените отговори, на изговорените изречения, на мъжете, жените, децата, животните, на думите, идеите. Гневът я заливаше от главата до петите като лава от вулкан и обгръщаше цялото й тялото отгоре до долу. Сутрин ставаше с буца в гърлото и се сърдеше през целия ден за най-невъзможни неща, не искаше да вижда дори любимите си хора. Разпръскваше около себе си ужас, подобно на бомба със закъснител. Ужас, който се увеличаваше от ден на ден и ставаше непоносим… Нервите й се разбиха, а новината, която очакваше, изобщо не идваше. Фърат по никакъв начин не се разделяше с Ърмак. При всеки разговор с Дениз, очакваше да чуе за това, но всеки път затваряше телефона разочарована. Фърат и Ърмак са много добре, изпращаха й много поздрави и питаха как е Нарин.
С всеки изминал ден Нарин все повече се поддаваше на страха. Винаги когато си помислеше: „Ами ако не се разделят?“, тя чувстваше, че се задушава. Какво щеше да прави тогава? Единственото й желание беше Фърат да остави Ърмак и тя да изчезне от живота им — после щеше да мисли за последствията. Можеше да се справи с останалото, можеше да го забрави с времето, но нямаше начин да живее с Ърмак и Фърат. Не можеше да го направи. Никога нямаше да може да го направи. Предпочиташе да попадне в ръцете на мафията за органи.
Влезе в кабинета на Ерол бей, вече беше обмислила какво ще му каже.
— Ерол бей, искам да се преместя в Анкара. Всъщност, става и в Измир. Можете ли да ми помогнете? Искам да кажа, сигурно там има правни кантори, които познавате…
— Спри, спри, спри, спри, спри! Малко по-бавно, Нарин! — прекъсна я Ерол бей. — Каква Анкара, какъв Измир, за бога?
— Имам някои проблеми, свързани с личния ми живот… Големи проблеми и не искам да оставам в този град. Ако остана, мога да загубя цялата си концентрация заради тези проблеми и да се превърна в най-лошия адвокат на света.
— Виждам, че напоследък умът ти е някъде другаде. Но човек не може да бяга от всеки проблем, Нарин. Трябва да се научиш да се бориш.
— Знам как да се боря, Ерол бей. Но също така знам с кое мога и с кое не мога да се преборя. Този път нещата са свръх силите ми. Това ще ме погуби, затова ми помогнете, моля ви. Не казвам, че ще тръгна утре и ще ви зарежа, но предлагам поне да направим план, за да мога в рамките на шест месеца да организирам живота си на друго място. Ако виждам изход пред себе си, ще мога да издържа. Ако знам, че ще замина след шест месеца… Ще е страхотно.
Часове наред Ерол бей се опитваше да я разубеди. Обясни й, че бъдещето й в Истанбул е много блестящо, че й има огромно доверие, че мисли да я направи съдружник след няколко години, но не успя да убеди Нарин. Тя знаеше, че е добра в работата си и това нямаше да се промени, където и да отиде. Не искаше да остава в Истанбул, да страда всеки ден и да прекарва живота си в опити да стои далече от обкръжението на Дениз. Накрая Ерол бей се предаде и Нарин се почувства горда, че успя да убеди в правотата си човек като него. Когато излизаше от кабинета, тя имаше обещанието да получи помощта на шефа си, поне щеше да види какво може да направи, така каза той. Същата вечер на връщане към къщи позвъни на Дениз.