Оставаха най-много десетина метра разстояние, когато Реджеп видя Нарин. В същия миг се надигна и изпъна врат, за да може да я огледа. Нарин изпадна в такава паника, че не се сещаше нито да прекоси на отсрещния тротоар, нито да се върне назад. Реджеп наистина гледаше нея, беше сигурна. Бяха уловени от тълпата и вървяха един срещу друг, а Реджеп не сваляше очи от нея. „Добре, ще вървя напред, пък каквото ще да става“, каза си Нарин. „Няма да ме бие, нито ще ме върне в Яслъхан след всичкото това време.“ Въпреки че си мислеше така, очите й зад слънчевите очила не можаха да се извърнат към него. Секундите се удължиха, разтегнаха се, разшириха се и не свършваха, а Нарин плувна в студена пот. Направо към нея вървеше Реджеп и Нарин наведе главата си. Русото момиченце я докосна на минаване, точно в този момент Нарин вдигна очи и погледна към Реджеп. Погледна към Реджеп и видя, че той всъщност не гледа нея. Към гърдите й, които се виждаха между копчетата на блузата, гледаше баща й, не към Нарин.
Този ден вървя по улиците на Тахтакале както никога не беше ходила досега, пое по улички, които не познаваше и изгуби ориентация, не знаеше къде се намира. Беше като някой, който никой не знае къде иска да отиде, но не може да отиде. Стъпка по стъпка бягаше от момента, в който сините очи на баща й жадно бяха пожелали гърдите й, но където и да отидеше, тези очи вървяха след нея. След тях идваха прилошаването и срама. Чувстваше се като болна от морска болест, но всъщност беше болна от живота. Когато отвори вратата на колата си, вече не грееше слънце в небето. Докато плащаше за паркинга се закле, че никога повече няма да дойде в Тахтакале. Беше видяла, каквото искаше да види. Червенокосия Реджеп също беше видял каквото искаше да види, беше си напълнил очите с гърдите на дъщеря си.
Прибра се вкъщи и като облече късата червена рокля за партито, хвана пътя към Мачка. Още никой не беше пристигнал и Дениз се зарадва, щом я видя.
— Добре стана, че дойде, страшно много ми е нужна помощ. Знаеш ли, че довечера ще дойде и Ърмак, с новия си приятел? Как се казваше, Фърат. Ти си имала някога такъв приятел, нали? Както и да е, казах ли ти, че са в Рим? Прибират се тази вечер, веднага щом кацнат, ще дойдат тук. Трябва да чуеш гласа на нашата. Тя е осезаемо пияна от любов.
Нарин не чуваше и една дума от това, което й говореше Дениз.
— Много съм зле, Дениз.
Дениз я погледна внимателно, радостното настроение в гласа й мигом замря.
— Какво е станало? Какво ти има?
— Видях баща ми.
— Пак ли си ходила в Тахтакале? Защо по дяволите ходиш там, не разбирам. О, Нар! Както и да е, чакай, най-напред ела и седни!
Кухнята, както става преди всяко парти, беше пълна с бутилки алкохол и торби от супермаркета. Нарин вдигна чантата с кока-кола от един стол, сложи я на кухненския плот и каза:
— Ако искаш, дай първо да разтребим.
— Не се притеснявай за това сега, сервитьорите ще дойдат скоро, те ще се погрижат, ти седни и ми разкажи веднага.
Нарин послуша съвета на Дениз и се отпусна на стола, а Дениз се подпря на края на масата и запали цигара.
— Да не би този път да те е видял?
— Не, не ме видя — каза Нарин и, без да пропусне и най-малката подробност, сякаш всяка дума, която би забравила да каже, щеше да остане в нея и да я отрови, разказа внимателно и детайлно за случилото се. Изля всичко, едно по едно, на онази маса — от децата, които изглеждаха като близнаци на Мехмет и Шадийе, до топлото време, от хаоса в Тахтакале до това как Реджеп се усмихваше на момиченцето, от пищенето на клаксоните до последния поглед на баща й. Историята й получи завършек с клетвата, която беше изрекла, когато бе платила за паркинга.