— Атъф, млъкни, за бога.
— Добре, млъквам.
Когато Дениз дойде до тях, Нарин с облекчение забеляза, че в държанието й към нея няма нищо странно. Или въобще не бе взела думите на Ебру на сериозно или се беше успокоила, когато видя интимността между Нарин и Атъф. Ръката на Атъф още беше на рамото на Нарин, а нейната — около кръста му.
— Ще направя всичко, за да не се преместиш в Анкара — каза Дениз, навеждайки се към ухото на Нарин.
— И какво можеш да направиш?
— Ще направя всичко, ще видиш!
Нарин се засмя и каза:
— Добре, постарай се!
— Ще го направя, а ти най-добре се приготви — прегърна я Дениз. — Няма да можеш да ме изоставиш. Между другото, каза, че не се интересуваш от Атъф, а… В момента не ми изглежда съвсем така.
Нарин повдигна рамене.
— Ти ми каза да се забавлявам и аз се забавлявам.
Когато Атъф целуна Нарин по врата, Дениз избухна в смях.
— Охооо, вие наистина напредвате!
Тримата не забелязаха, че в този момент има раздвижване от другата страна на бара. Не Видяха, че Фърат идва към тях, разбутвайки хората пред себе си и по тази причина питието, което едното от момичетата държеше, се разля върху приятелката й до нея. Не чуха как момичето, което се намокри, изпищя, нито как тази, чиято напитка беше разлята, се развика ядосано. Затова внезапното нахвърляне на Фърат върху Атъф беше изненада за всички. Най-напред си помислиха, че в бара е станало меле и Фърат се е строполил върху му, докато Фърат не сграбчи Атъф за яката и не започна да го бута към вратата… От една страна се опитваше да извлече Атъф навън, от друга непрекъснато сипеше нечувани псувни. Нарин не беше забелязала, че е толкова пиян докато бяха разговаряли. Всичко се бе случило в рамките на изтеклия половин час. Атъф се държеше кротко и направи всичко възможно инцидентът да не се превърне в юмручен бой, но ругатните на Фърат бяха прекалени. Излязоха навън по настояване на сервитьорите, ситуацията още беше напрегната. Ърмак, която през цялото време не беше разбрала какво става, се беше вкопчила в ръката на Фърат и го молеше да се успокои, а Атъф, който стоеше на десетина метра пред тях между Дениз и Нарин, викаше:
— Човече, ти полудя ли?
— Защо досаждаш на момичето, бе, негоднико?
— Не досаждам на никого. Попитай я, ето я. Досаждах ли ти, Нарин?
Нарин поклати глава:
— Не.
— И какво като й досажда, тебе какво те интересува? — намеси се Дениз. — Не ти е приятелка, никаква не ти е.
— Хей, ти, тя е моята приятелка! Тя е моята приятелка. Нарин ми е приятелка, разбра ли?
Дениз и Ърмак едновременно погледнаха Нарин.
— Какви ги говори той. Нар? — попита Дениз.
— От къде да знам! — паникьоса се Нарин. — Много е пиян, вижте го в какво състояние е! Не е на себе си…
— Не лъжи! — изкрещя Фърат. — Тогава къде беше в края на седмицата, когато каза на Дениз, че си в Анкара? Хайде, кажи им, за да чуят всички. С кого беше в края на онази седмица? И още, искаш ли да опиша твоя апартамент? Твоята спалня? Да разкажа ли за твоята кафява нощна лампа?
Нарин затвори очи за няколко секунди. Не можеше да повярва какво става. Ърмак стоеше закована на място и се опитваше да осъзнае положението. Мемо и Ебру се бяха свили, сгушени един в друг. Тълпа от хора се беше събрала в кръг и гледаше разпрата, а друга група вътре в бара се беше прилепила за прозореца и гледаше навън.
— Това кошмар ли е?
Гласът на Дениз бе изгубил естественото си звучене и се беше превърнал в нещо като фалцет на евнух.
— Гади ми се от вас! — каза тя и се нахвърли на Нарин. — От тебе най-много ми се гади! Нищожество!
Реакцията на сестра й разбуди Ърмак.
— Какво искаш да кажеш? Вярно ли е? Има ли нещо между вас? — попита тя с пребледняло лице. — Приличаше на някой, който всеки момент ще предаде богу дух.
— Не! — каза Нарин.
— Да! — каза Фърат.
— Курва! — изпищя Ърмак и в момента, в който щеше да скочи и да сграбчи Нарин за косата, вместо да предаде богу дух, Ебру се хвърли и я хвана, като й говореше:
— Недей, Ърмак, моля те, запази спокойствие, скъпа. Не прави скандал насред улицата.
Ърмак се разпищя:
— Те направиха скандал! — като същевременно риташе и тропаше с крака, за да се освободи от Ебру. Щом разбра, че Ебру няма намерение да я пусне, тя се отказа от борбата и заплака невъздържано, а хлипанията й накараха Дениз окончателно да превърти. Беше достатъчно гневна, за да се хвърли да бие Нарин така, както преди години беше пребила Лудия Ахмет на улицата, ако Мемо не я беше хванал здраво за кръста. Тя не преставаше да повтаря: