— Да.
— Искаш да кажеш, че нарочно ме унижи пред всички, така ли?
— Да.
— И нарочно направи така, че да гарантираш омразата на Дениз към мен. Умишлено отне най-важния човек в моя живот, този, който ми заместваше семейството. Нарочно, умишлено, целенасочено. Така ли е?
Гласът на Нарин беше започнал да се повишава.
— Не е точно така! — възкликна Фърат.
— Кое не е точно така? Ти си направил всичко нарочно и не ти е минало през ума, че Дениз ще ме намрази?
— Не знам как точно да го обясня.
— А аз искам да ми обясниш. Не помисли ли за това? Въпреки че съм ти го казвала милион пъти?
— Нарин, моля те, успокой се малко. Идеята беше нейна, разбираш ли?
— Кое беше идея на кого?
— Всичко, което се случи онази нощ, беше идея на Дениз. По-точно една част… За останалото импровизирах.
— За бога, какви ги говориш?
— Преди няколко седмици отидох при нея и й разказах всичко от самото начало. Всичко, като се започне с деня, в който се срещнахме на стадиона… Цялата история… Казах й, че ще напусна Ърмак и причината за това си ти. Казах й, че дори и след като прекратя връзката, аз не мога да съм с теб, защото ти обичаш нея повече от мен.
Нарин подскочи изумена:
— Защо си го направил? Ти нормален ли си? О, как можа да го направиш! Боже мили, запази ми разсъдъка. Всъщност, направи това да е сън. Кълна се, че никога повече няма да върша такива работи, ще стана най-добрият човек на света.
— Чуй ме, де! Опитах се да намеря изход, разбери ме.
— И какво, тя ли ти каза да направиш сцена онази нощ? Не, измисляш си го, категорично. Не видя ли как тя крещеше срещу мене? Беше готова да ме пребие.
— Онази нощ трябваше да се държи по този начин. Имам предвид пред Ърмак…
— Е, кажи ми тя какво ти каза?
— Опозори се, така ми каза. Опозори се, за да не остане причина Нарин да избяга. Иначе наистина няма да бъде с тебе. Ще се усмихва и ще търпи, но няма да разкрие нищо, така каза.
— Не мога да повярвам…
— И каза, че те обича. Също каза и: „Фактът, че не сме сестри, не означава, че не сме сестри.“
— Така ли каза? — попита Нарин и прехапа устна. Опита се да спре сълзите, които нахлуха в очите й. Знаеше, че ако заплаче, това ще продължи до сутринта. Прехапа уста, намръщи се, преглътна, затвори очи, но не успя. Една капка, две капки — и преди да усети, сълзите потекоха на струйки от очите й.
— Лъжеш!
— Не лъже — каза Атъф.
— И ти ли си замесен? — подсмръкна Нарин.
— Не. Научих всичко, когато Дениз ми се обади преди малко и ми разказа.
— Наложи се да му кажем, за да стигнем до тебе — обясни Фърат.
Нарин погледна единствената снимка в дневната. Беше направена преди три години на рождения ден на Нарин. И двете с Дениз бяха усмихнати и се прегръщаха една друга през рамо. „Спомен от военната служба“ — така наричаха тази снимка. Животът й беше изпратил Дениз в замяна на всичко, което й беше отнел. Това беше наградата за цялата бедност, липса на обич, самота, безизходица, които беше преживяла. И ако даже с просто математическо действие извадеше всичките онези лоши неща от значимостта на Дениз, пак й оставаше цял океан. За първи път през живота си тя си помисли, че е голяма късметлийка. Може би най-голямата късметлийка в света.
— Добре, защо Дениз не дойде? При Ърмак ли е? — попита тя.
Фърат и Атъф се спогледаха. После Фърат измърмори тихо:
— Има някаква работа, която трябва да оправи, ще дойде по-късно.
Тридесет и първа глава
Седяха отвън благодарение на нагревателите, които бяха поставени пред ресторанта и дебелите шалове, които бяха метнали върху гърбовете си. Беше известно заведение, в което приготвяха османски ястия, особено популярно сред туристите, но причината Нарин, Фърат и Атъф да са там, определено не беше желанието им да опитат вкуса на храната. Искаха да се срещнат на място, което не е много посещавано, а старата част на града определено не беше сред често посещаваните места от хората в техния кръг.
— Менюто на ресторанта, където работех докато учех в университета, беше почти същото като това — каза Нарин.
— Какво си работила там? — попита Атъф.
— Започнах с миене на мръсни съдове, вършех всякаква работа.
— Искаш да кажеш, че можеш да готвиш такива ястия?
— Не, не работех в кухнята. Собственикът на ресторанта, Мурат бей, лека му пръст, беше много добър човек. Стават две години откакто почина. Погребението му беше в тази джамия. Спомних си за него, когато дойдохме тук.