Хващаше я за ръка и тръгваха по улиците на Яслъхан, а фактът, че минувачите се спираха да погледнат дъщеря му, че искаха да й се порадват, изпълваше гърдите му с гордост. Ако Юмюхан не бе проявила нетактичността да каже: „Това момиче върви също като майка си“, може би Реджеп никога нямаше да забележи, че тя стъпва навътре точно като Хатидже. Но щом Юмюхан каза това, той се обърна, погледна дъщеря си и видя, че тя стъпва по същия начин като жена му. Призля му, сърцето му се изпълни с ненавист. Толкова беше свикнал да обича Нарин, че дни наред пи, без да осъзнава, че пие от мъка заради загубата на тази любов. От този ден нататък вече не поглеждаше дъщеря си в лицето. Само за един миг Нарин бе паднала в очите на баща си далеч по-долу от Мехмет, от Шадийе, дори от Хатидже. Бедната Хатидже не можеше да разбере какво стои зад внезапната враждебност на мъжа й към децата. Накрая намери обяснение за случилото се — според нейния начин на мислене — и твърдо се хвана за него: правеха магии на мъжа й! Мира в дома им разрушаваха хора, които завиждаха на Реджеп за хубостта му, хора, които завиждаха, че се е оженил за Хатидже. Беше сигурна в това. Беше така сигурна, както че се казва Хатидже, нямаше да остави нещата на тях. Редовно започна да отъпква пътеки до вратите на врачки и баячки. Без Реджеп да узнае, стигна много далече и откри хора, които бяха известни специалисти по тази част, откри праведници. Нямаше нещо, което не би направила, за да задържи съпруга си вкъщи. Веднъж сложи курешки от щъркели в кюфтетата му и му ги даде да ги изяде. Като видя, че няма резултат, реши, че не са й дали курешки от щъркели и повтори опита. Резултатът беше същият, но Хатидже не съжаляваше. Всеки път, когато мъжът й я пребиваше, тя си мислеше как нагъва кюфтета с курешки и й се повдигаше, поставяше ръце на гърдите си и си казваше: „Така ти се пада! Така ти се пада, Реджеп! Аз ям бой, ама ти ядеш лайна, така ти се пада!“
Пета глава
Работата е най-добрият начин да запазиш разума си и, слава богу, в онези дни Нарин затъна до шия в нея. Напускаше къщата си в Кабаташ в ранни зори, отиваше в офиса си в Маслак, и в късните часове на вечерта, капнала от умора, се връщаше обратно. Но дори и за секунда през главата й не й минаваше мисълта да се оплаква. От детските си години винаги беше работила много. На това отдаваше факта, че никога не бе изпадала в депресия, въпреки многото поводи. А и да беше изпадала, тя не го беше разбрала, защото условията налагаха веднага да се отърси от това и тя с много бързи крачки се връщаше към задълженията си. Животът не търпеше капризите на всеки. От друга страна, дори и при този обем от работа, тя намираше време да мисли за срещата си с Фърат. Не можеше да разбере защо тази среща толкова силно я беше разтърсила. Знаеше, че няма смисъл да се измъчва с огорчения и тревоги дни наред и да преувеличава инцидента до такава степен, но въпреки това не можеше да го преодолее. Всеки мъж, който видеше, й напомняше за Фърат. Ръцете на всеки бяха неговите ръце, косата на всеки ставаше неговата коса. Ако някой се усмихнеше, усмихваше се Фърат, и всеки поглед сякаш беше отправен от него. Отгоре на всичко се получаваше така, че тя не беше оставила никаква следа в паметта на Фърат… Лошо е да бъдеш някой, който е забравен, но да си забравен, а ти да не можеш да забравиш, е ужасно.
Ако Дениз не я беше потърсила и не се бе развикала:
— О, хайде стига, да върви по дяволите тая твоя работа. Хайде да излезем поне да вечеряме — Нарин с радост щеше да приключи и тази вечер в леглото пред телевизора. Сменящите се образи и светлини й помагаха да освободи ума си и да заспи по-лесно.
— Добре — отговори неохотно. — Но, моля те, не се опитвай след вечерята да ме завлечеш на друго място. Наистина съм уморена.
— Не се тревожи. Искам да поседим с тебе и да си поговорим. Много неща се случиха, а не можахме да разговаряме. Трябва да ти разкажа. Нали знаеш, че не мога да живея без да говоря — засмя се Дениз.
— Аз ли не го знам… — въздъхна Нарин.
В живота на Дениз нямаше нито един ден без да се е случило някакво събитие. Приятелят й, Джан, с когото постоянно се разделяха и събираха, други мъже, които се появяваха междувременно, несекващите търкания с чичо й, който беше и неин шеф, нейните приятели, които с вълнение допускаше в живота си и не след дълго се отегчаваше от тях… Край нямаха темите на Дениз. Човек не можеше да бъде несправедлив към нея — не беше лошо нещо да имаш приятелка, която влиза и излиза през всички тайни ъгълчета на света, откъдето открива и разказва хиляди различни истории. Единствено, че беше малко изморително.