— Права си. Сигурно ще е добре да помрънкам малко.
— Добро утро! Моето момиче, след като такива като теб са станали магарета, много ще са тия, които ще ги яхат. Я си помисли, колко вечери през последния месец беше в състояние да излезеш? Всеки път или си уморена, или трябва да ставаш рано сутринта. А, Ърмак и Фърат дойдоха — Дениз оправи косата си с облекчение. — Говорят с някакъв мъж на входа. Чудя се кой ли е?
— Не го познавам — отговори Нарин.
— Поне да го беше погледнала преди да решиш дали го познаваш или не.
Нарин се обърна и погледна към вратата.
— Не го познавам.
Дениз въздъхна и завъртя очи, но не бе изгубила решимостта си да продължи разговора по темата:
— Фърат ми допада. Сладурче…
— Ъ-хъ.
— Мисля, че много добре се отразява на нашичката, отдавна в живота й не е имало свестен мъж.
— Ъ-хъ.
— Превъзходен е и е луд по Ърмак.
— Ъ-хъ.
— И е красавец…
— Ъ-хъ.
— Може би ще се оженят… Знаеш, че Ърмак умира да се омъжи.
Нарин не отговори, глътна остатъка от питието си.
— Може ли още едно мартини Бианко?
Ърмак дойде до тях с блеснали от щастие очи, а Нарин се опитваше да овладее нервната си система. Залепи върху лицето си фалшива усмивка и целуна Ърмак; на Фърат, който изглеждаше страхотно в дънките и тъмносинята риза, върху която бе облякъл сив пуловер, се ограничи само да подаде ръка.
Докато Фърат се навеждаше да я целуне по двете бузи, Нарин не спираше да си повтаря едно и също изречение: „Няма за какво да се разстройваш, скоро ще си заминат и повече няма как да видиш този мъж“. Идеята за брак, която бе подхвърлила Дениз, я развълнува много, но тя не смяташе, че това ще се случи. Никой не можеше да изтърпи Ърмак толкова дълго. Местата върху бузите й, които Фърат беше докоснал преди малко, пламнаха като жигосани, и тя се почувства в пълния смисъл на думата глупачка. Разтърка страните си с длани, опита се да се отърве от усещането.
Ърмак отиде до сестра си и започна да й шепне нещо, Нарин заразглежда наоколо с престорен интерес, за да избегне погледа на Фърат, който седеше точно срещу нея. Гледаше ли гледаше тухлените стени, мраморния бар и цветята в саксии — не можеше да разбере дали са изкуствени или истински — и светлините, които си сменяха цветовете, поставени точно под растенията.
— Хубаво е тук — каза Фърат.
— О, да.
— Не съм идвал преди.
— Току-що го отвориха.
— Изглежда много работиш. Срещнахме се с Дениз няколко пъти, но ти нито веднъж не дойде.
— Да, във фирмата ни нещата са малко объркани напоследък. Не мога да излизам много.
— Как е Мехмет?
Въпросът на Фърат улучи Нарин не в ушите, в стомаха. Надявайки се, че не е чула, попита:
— Моля? — гласът й прозвуча немощно.
— Мехмет… брат ти… Как е той?
Нарин първо преглътна, след това фиксира Фърат със зеници, превърнали се в айсберги, и отговори:
— Не знам.
Изправи се, остави на бара чашата, която държеше:
— Трябва да отида до тоалетната.
Яслъхан, 1989 г.
Мехмет започна да играе за Яслъханспор точно на шестнайсет. Мечтаеше за това толкова отдавна, че първият ден, когато го изкараха на игрището, подскочи като лъв, освободен от веригите си. Само за няколко седмици името му се разчу из Яслъхан и околните малки градчета. Червенокосия Реджеп сега крачеше наперено по улиците и си придаваше такива важности, сякаш беше баща на национален герой, а не на звезда в малък провинциален отбор. Много отдавна, благодарение на Дебелия Неджати, се спаси от съдбата на ратай. Сега беше шофьор на камион при един от приятелите на Неджати и разкарваше стоки до пазарите и бакалиите в околността. Самохвалството му си беше налице, и нищо повече. Не изкарваше чак толкова много пари, но както и да го погледнеш, получаваше повече, отколкото като ратай. И нещо повече, сега можеше спокойно да си прекарва следобедите в кафенето. При всяко едно положение оставаше само една година, най-много две, докато скъсат с тази дупка. Дойде ли някой от Истанбул, види ли Мехмет, и нещата се оправят! С две думи, в онези дни едва ли имаше друг, щастлив колкото Реджеп. Единствената му грижа беше настояването на Дебелия Неджати: „Нарин ще учи“ и неговият откачен шеф, който го подкокоросваше. Ако натискът, оказван от Неджати от една страна, и на неговия шеф, от друга, не го възпираха, Нарин още щеше да работи в магазина за текстил, а собственикът щеше да брои стотинките в шепата на Реджеп. Но проклетият Неджати беше много упорит. Заради него Червенокосия Реджеп бе принуден да записва дъщеря си всяка година за следващия клас, но преди да я запише, винаги й хвърляше по един хубав пердах. Ръката му беше станала по-щадяща в сравнение с миналото. Биеше за по-кратко и не стигаше дотам да удря по лицето и очите, или да чупи ръце и крака.