Шадийе, Нарин и Хатидже обичаха Мехмет като очите си и всяка вечер протягаха ръце и се молеха за неговия успех. Знаеха, че успехът на момчето е тяхното спасение. Само благодарение на бързите крака на Мехмет можеха да избягат от побоищата и бедността. И Мехмет не беше същият като преди, от известно време характерът на момчето се бе променил. Беше придобил уравновесеност. Вместо да обръща махалата с главата надолу, както правеше някога, той използваше цялото си време да тича след топката и се държеше разумно. Дните, когато биеше другите деца и причиняваше на родителите им голямо страдание, бяха останали в миналото. С доста мудния си ум беше разбрал, че първото условие да бъдеш герой е да се държиш като герой, и точно тава правеше. Вървеше бавно, когато минаваше през махалата, позволяваше хората да го проследяват с очи. Не се отнасяше лошо дори към сестрите си; след вечеря се изтягаше на кушетката като баща си, нареждаше им да му направят кафе и мълчаливо мислеше за Истанбул. Сега беше младеж с мечта, а хората с мечти не правят зло на никого.
Реджеп не изпускаше нито един от мачовете на сина си. Където е Яслъханспор, там е и Реджеп! Не разбираше чак толкова от футбол, но двете му очи му бяха достатъчни, за да знае, че Мехмет не прилича на никой друг. Мигът, в който момчето изскачаше на терена, другите играчи избледняваха и в последващите минути ставаха напълно незабележими. Момчето, което извън игрището можеше да бъде смятано за глупак, се превръщаше в съвсем различен човек докато играеше футбол. Магьосник или цар! В секундата в която дребното хлапе сложеше крак върху топката, то изглеждаше с поне двайсет сантиметра по-голямо. Дори и зрителите на противника оставаха омагьосани от него и без да се усетят, започваха да викат: „Давай, синко, давай, момче!“ Топката като че ли заживяваше свой живот и сама търсеше Мехмет по игрището. Търсеше го и го намираше. Хора, които живееха в Яслъхан и нито веднъж не бяха гледали футболен мач, поемаха по прашния път за стадиона от любопитство, повлияни от онова, което им бяха разказали.
Вълнението бе обхванало цял Яслъхан. В кафенетата, където дремеха безделници, в търговския клуб, на пазара и даже на градското тържище за зеленчуци на едро — всички говореха за момчето, дошло от квартала Муратели. Името на Мехмет беше стигнало до жените, които смятаха всеки младеж, тичащ след топката, за „нехранимайко“. Хората, които го бяха виждали, разказваха на онези, които не бяха, правеха се залози и басове, от мишката правеха слон, бавно се раждаше първата легенда на Яслъхан.
Шеста глава
Нарин зверски бутна вратата на тоалетната, сякаш искаше да я счупи, и влезе вътре. В контраст със сумрачния ресторант, това място беше щедро осветено. Огледа бледото си лице и обърканото изражение в огледалата отсреща. Гледаше, но не виждаше. Като не знаеше какво да направи, сапуниса ръцете си два пъти едно след друго, Фърат я беше познал. Може би още първия ден, може би по-късно, но си я беше припомнил. Вълната от паника в нея вместо да се уталожи и премине, се надигаше и я заливаше все по-силно.
„Какво ще правя? Какво ще правя?“ Краката и сякаш бяха пуснали корени на мястото, където беше застанала и не я пускаха да направи необходимите крачки, за да излезе.
Нямаше да може да излезе от това място.
Вратата се отвори и в огледалото видя лицето на Фърат, краката й се откъснаха от корените си и тя се обърна.
— За бога, какво правиш тук? — попита изплашена.
— Дойдох до тоалетната.
— Тази е дамската! — сопна се Нарин.
— Не, не е.
— Как така не е?
— Ето така! Това е мъжката тоалетна. На вратата има нарисувани мустаци.
— Сигурен ли си?
Фърат посочи писоарите в дъното и Нарин се хвана за главата.
— По дяволите… Направо съм откачила!
— Добре ли си? — попита Фърат.
— Добре съм. Божичко, как можах да не забележа?