Фърат се усмихна.
— Няма нищо, стават такива неща. Наистина ли си мислеше, че не съм те познал?
— Какво?
— Как можеш да си помислиш, че не съм те познал? Възможно ли е?
— Не знам. След толкова години…
— Не съм си изгубил паметта, Нарин.
— Но ти изобщо не се издаде.
— Когато ти се престори, че не ме познаваш, реших, че искаш да е така.
— Не знам — Нарин прекара ръце през косата си. — Предполагам, че не знаех какво да направя.
— И аз не знаех.
Нарин отмести поглед встрани.
— Не е ли странно? Имам предвид, да се срещнем по този начин… След толкова време, при такива обстоятелства, в този град… — каза Фърат.
— Да, малко е странно.
— Ти наистина ли не се виждаш със семейството си? Имам предвид, и новини ли не си получавала от тях?
Нарин поклати глава.
— Изобщо?
— Изобщо.
— От кога?
— Откакто дойдох в Истанбул през 92-ра.
— В такъв случай нямаш представа какво правят…
— Не.
— Тогава утре трябва да се видим — каза Фърат.
— Защо? — попита Нарин.
— Защото аз имам новини от тях.
— Какви новини?
— Не искам да говорим за това в тоалетната на някакъв бар. Трябва да се връщаме вътре, иначе другите ще се разтревожат за нас. Хайде, дай ми телефонния си номер. Ще те потърся утре.
— Каквото и да си чул, кажи ми веднага! — възкликна строго Нарин.
— Казах, дай ми номера си!
Нарин разбра, че той твърдо е решил и неохотно измърмори номера си.
— Ще ти се обадя утре. Хайде сега да вървим и да хапнем — каза Фърат.
Нямаше начин хапките да минат през гърлото и да стигнат до стомаха й. Но все пак си избра ястие от менюто с пълното съзнание, че няма да го изяде. В по-късните часове на нощта масите се събираха и пространството се превръщаше в нощен клуб. За да се измъкне, трябваше да издържи до тогава. Щеше да порови в чинията с ризото, да се преструва, че се смее на остроумията, да разговаря с познати, които идваха до масата им и после да си тръгне бегом към къщи. Огледа се наоколо и се опита да отгатне колко от хората, изпълнили ресторанта, се усмихват насила и колко от тях умират от нещастие. Кои са тези хора, които вместо веселие имаха пари в джобовете си и като самата нея изпълняваха цяло представление. Хора, които се издокарваха, а всъщност дори не им се искаше да станат от леглото; които се смееха, а всъщност им се искаше да плачат; хора, които се люлееха в ритъма на музиката, а всъщност умираха от скука… Жени, които всяка вечер пращаха в архива чувствата си и намазваха с червило устните си, и мъже, които се опитваха да притъпят болката в сърцата си с алкохол. Под триумфиращата привидност повечето бяха отчаяни и наранени, колкото всичките останали хора. Каза си: „Може би греша, може би всички в ресторанта са толкова щастливи, колкото изглеждат“. Но когато очите й за част от секундата уловиха погледа на Фърат, почувства, че на него му е писнало не по малко отколкото на нея. Значи има поне още един човек, който не е удовлетворен от положението си.
Веднага щом се прибра, потърси хапчетата за сън, които вземаше от време на време, намери ги, извади едно и го глътна. Срокът му на годност беше изтекъл преди година, но все пак беше сигурна, че ще подейства. Запита се дали ще й навреди като взема проклетото нещо с алкохол. Лесно можеше да погледне в листовката и да разбере, но не си даде труд да го направи. За да не се успи сутринта, настрои будилника, който обикновено не използваше заради ужасния му звук, сложи го до главата си и включи телевизора. Будилникът имаше ужасен звук, напомнящ бойна тръба, вероятно бе измислен да изплаши човек до смърт, не и да го събуди. От друга страна, събуждането сутрин с подскок не беше нищо в сравнение с това да прекара цяла вечер, мислейки си как Фърат ще й се обади да й разкаже разни неща за семейството й и Нарин с радост настрои будилника. Налагаше се да се наспи и да си почине; нощта беше прекалено дълга, за да я прекара в обръщане ту на едната, ту на другата страна, да гледа втренчено в тавана и да се опитва да избяга от спомените на детството.
Не след дълго я обзе тежък сън без сънища, забави дишането й и не я пусна от прегръдките си до сутринта. Когато металният звук на алармата огласи стаята, очите й се отвориха като на кукла и видяха слънцето, греещо с целия си блясък на небето.
Яслъхан, декември 1990 г.
Дебелият Неджати бутна тежката врата на „Кафене на ъгъла“ и влезе в усойното, тъмно заведение, в което цигареният дим се спускаше като мъгла, а Реджеп хвърляше първия си дюшеш на масата, където обичайно сядаше. Ако гърбът му не беше обърнат към вратата, веднага щеше да разбере по изражението върху лицето на Неджати, че ситуацията бе необикновена. Само по себе си Неджати да стъпи в бедняшко кафене, чиито клиенти не са особено почитани хора, бе изключителна ситуация. Червенокосия Реджеп се бе разгорещил заради двойната победа, която очакваше да спечели и видя Неджати, едва когато сянката му падна върху таблата.