— Ставай, сине, ставай! — Неджати разтърси силно рамото на Реджеп.
— Имай милост, Неджати бей, зарязва ли се игра на табла? Почакай две минути, пий чаша чай и си отдъхни… В края на краищата ще довърша този приятел за нула време!
— Върви по дяволите с твоята табла! Не съм дошъл от единия край на Яслъхан до другия за нищо!
Дебелият Неджати повиши глас, всички глави в кафенето се обърнаха към тях. Червенокосия се огледа, измери с колко бе спаднало реномето му и се изправи бавно. Постъпката на Неджати наистина го раздразни, но не каза нищо. Противникът му беше спасен от жестокия бой, който го очакваше, въздъхна с облекчение и се ухили, разкривайки кафеникавите си криви зъби.
— Който бяга от играта, плаща!
— Я върви на майната си!
— Няма начин! Ако си тръгнеш, плащаш! — каза мъжът. Заплашително вдигнатите му вежди оставиха дебели резки в кожата, загрубяла от многото години работа под слънцето.
Реджеп с неохота мушна ръка в джоба, избра една от мръсните банкноти, които извади, и я хвърли на масата.
— На ти, бе лепко, и си затвори устата!
Противникът му отърка парите в брадата си и рече подигравателно:
— Господ здраве да ти дава, брате Реджеп!
Въпреки че беше бесен, Реджеп два пъти каза:
— Боже мой! — и хукна към вратата след Неджати. За да не го подиграват в кафенето на връщане, изправи рамене, наду се и умишлено забави крачка.
Излезе пред вратата на кафенето в студа, невиждан в Яслъхан от години, и с тракащи зъби прокле Дебелака. Но когато Неджати отвори уста и започна да обяснява, той моментално забрави и студа, и яда си. Новината беше такава новина, че даже гол от банята да го беше изкарал Неджати, идеше да е прав. Реджеп прегърна пред вратата Дебелия толкова силно, притисна го в ръцете си така здраво, че неуправляемата пасмина в заведението само поклатиха глави и казаха:
— И таз хубава!
Реджеп се сбогува с Неджати и, вместо да се върне в кафенето обратно, хукна да бяга. Бягаше толкова бързо, че когато пристигна на тяхната улица, нито дъх не беше останал в дробовете му, нито капчица сила в краката. Спря за няколко секунди посред улицата, събра сили и закрещя колкото му глас държи:
— Мехмееет! Хатиджееее! Ердогааан! Съседииии! Излизайте, хора! Всички да излязат! Излизайте навън, казвам ви, не чувате ли?
Хората наскачаха от местата, на които седяха, затиснаха уплашено устите си с ръце, а неколцина старци даже се изпуснаха от вълнение. Не спираха крясъците на Реджеп. Вратите и прозорците на част от квартал Долен Муратели се отвориха една по една и любопитни глави се подадоха навън, въпреки ледения студ. Някои от тях се изплашиха, че Реджеп е тежко ранен, други си рекоха, че планината се срутва върху града. Като се увери, че достатъчно хора го слушат, Реджеп хукна от врата на врата и викаше, съпровождайки виковете си със странни движения, прилични на танц, но определено не бяха танц. Гласът му отекваше в бедните улички, в стените и стъклата на прозорците:
— Мехмет отива във Фенер! Хей, излизайте всички! Чухте ли, синът ми отива във Фенер, моят син, храброто момче на Червенокосия Реджеп ще играе в Истанбул, казвам ви. Хей, чухте ли? Спасих се от тая дупка, спасих се от тая миша дупка! Чухте ли?
— Чухме! — отговори махалата, сякаш беше възможно да не чуеш тези викове. — Чухме! Чухме! Дано има късмет!
Единствен Мехмет не чу новината, понеже не беше вкъщи и никой не знаеше къде е. Без да знае, че в негова чест е обявен празник; че хората се прегръщат и целуват; че баща му е отворил голяма бутилка с ракия; че майка му се беше завтекла при врачката в задната улица, бе целунала ръцете и краката й и бе хвърлила пред нея златна монета, която едва ли можеше да си позволи да похарчи — той лежеше проснат в ръцете на една красавица с дълги черни коси в бардака малко извън Яслъхан.
На Ердоган му трябваше доста време, за да успокои Реджеп и да научи какво се случва. Реджеп бе увлечен в такъв водовъртеж от вълнение, че не чуваше въпросите и постоянно повтаряше едни и същи изречения: