Мехмет се изстреля рано, а другите изчакаха обедно време, за да излязат. Навън беше толкова студено, че Реджеп се изплаши съседите да не се откажат и изпрати набързо Нарин на улицата. Тя трябваше да почука на всяка врата и да им каже, че след час ще се срещнат пред магазина на ъгъла и всички заедно ще вървят от квартала до стадиона. Нарин беше потропала на всяка врата, както й бе казал баща й, и когато се прибра вкъщи, очите й сълзяха, а ръцете й бяха посинели от студ.
Наложи се да стои известно време лепната за печката, за да почувства отново лицето си. Щом настъпи моментът, навлякоха облеклото си едно след друго като сложиха чорапи върху чорапите и пуловери върху пуловерите. Нарин и Шадийе носеха предимно изхвърлените от Мехмет. Понеже Мехмет пък носеше изхвърлените от съседите, не беше възможно да се разбере кое на кого принадлежи. Всички неща, влезли веднъж в дома им, оставаха завинаги там. Заменяха се и преминаваха от него към нея, от нея към него. Знаеха наизуст и най-малката шарка върху всеки пуловер, върху всеки плат. Панталоните и пуловерите им не бяха дрехи, а част от самите тях. Беше нечувано една дреха да влезе в къщата и да излезе от там каквато е била. Например една риза никога не можеше да се изхвърли от дома им като риза; трябваше да изчака, докато стане парцал за пода и да си замине на дрипи. Всяко нещо се смаляваше сантиметър по сантиметър докато чаршафите се превръщаха в калъфки за възглавници, калъфките за възглавници в кухненски кърпи, покривалата на диваните в ръкавици за фурната. Нито едно парцалче не беше купено за Хатидже или децата откакто дядо им умря. Вуйчовците им подхвърляха по някоя пара само когато Хатидже отидеше да плаче и проси пред вратата им. Но дори и те отиваха за разходи по домакинството или дълговете на Червенокосия и нито стотинка не влизаше в джоба на останалите. Единствено Реджеп от всички тях се обличаше свястно. Само той имаше право да влезе в магазин и да му опаковат каквото е харесал. От време на време Мехмет получаваше спортен екип или футболни обувки от Неджати. Другите винаги трябваше да изравят от изхвърлените дрехи тези, които им бяха по мярка.
В онзи ден Реджеп облече тъмнокафяв костюм от вълнен плат. После застана пред огледалото и се реса с часове, сякаш отиваше да иска ръката на момиче, а не на футболен мач; изстиска сока на половин лимон върху ръката си, зализа назад русата си коса и опъна дрехите си. Черната Хатидже и момичетата се наредиха до вратата и зачакаха контенето на Реджеп да приключи. Когато Реджеп беше готов, те направиха нещо съвсем необичайно и излязоха от вратата семейно. Трима или четирима души вече се бяха събрали на ъгъла на бакалията. Шадийе и Нарин подскачаха наоколо, опитвайки се да се предпазят от хапещия студ, Черната Хатидже стоеше с ръце, скръстени на корема, а Реджеп беше вперил като орел очи в улицата. Бавно се заотваряха врати и онези, които излизаха, се показаха отвън, мястото пред магазина се напълни с хора. Под стрехите с нависнали ледени висулки всички заедно поеха към стадиона Жени, мъже, младежи, старци, деца… Някои изминаваха този път само заради страха си от Реджеп, някои — от съчувствие към Хатидже, но повечето — защото не искаха да изпуснат единствената възможност, която животът им предоставяше да участват в едно чудо. Най-отпред лудият на квартала, най-отзад Реджеп, който държеше очите си отворени на четири, да не би някой да се измъкне, а помежду им — армия от странници премина по улиците на Яслъхан.
Осма глава
— Много си напрегната — каза Фърат на Нарин, без да съзнава, че той е още по-напрегнат.
— Неее, просто се чувствам виновна, че седя тук с теб в тъмни зори. Излиза сякаш правя нещо зад гърба на Дениз и Ърмак.
— Е, така или иначе точно това правиш, точно това правим в момента — усмихна се Фърат. От погледа й не убягна, че не спираше да си играе с ключовете на колата.
— Не, не заговорнича, ти беше този, който ме покани тук. Ти ме накара да се срещнем. Така че казвай веднага каквото имаш да ми казваш и да вървим.