— От къде да знам, ако бях аз, щях да се тревожа.
— Аз пък не. Че и защо да го правя? Нямам нито един хубав спомен с тях. Не се сещам поне веднъж да сме се смели и да сме разговаряли, или настроението ни да е било добро. Ние не бяхме семейство, бяхме затворници, принудени да живеят в един и същи затвор. Хора, които се ненавиждаха и брояха дните докато се спасят от онази къща…
— Добре, не се ядосвай!
— Ядосвам се, защото не ми е приятно животът ми да бъде оглеждан под лупа. Какво толкова те интересуват моето семейство и моето минало?
Нарин се облегна назад и обърна лицето си към прозореца. Градът се беше размърдал и по улиците, които до преди малко бяха тихи, започнаха да профучават коли. Нарин се чувстваше сякаш е в края на деня, а не в началото. През главата и стомаха й едновременно мина пронизваща болка. От друга страна осъзнаваше, че се бе държала малко повече от грубо с Фърат.
— А ти ходиш ли в Яслъхан? Имам предвид, семейството ти още ли е там? — Този път гласът й бе забележимо смекчен.
— Не, мама почина когато бях за последна година в университета. А баща ми отдавна живее в Истанбул.
Макар че не изпитваше никаква тъга за смъртта на тази жена, Нарин каза: „Бог да я прости!“. Обичаите са си обичаи и трябва да се спазват.
— Благодаря. Преди си ходех доста често, но вече няколко години и аз не съм бил в Яслъхан. Баща ми ходи от време на време, но и на него не му останаха много приятели. Продадохме фабриката, разпродадохме и повечето маслинови горички. Останаха ни само няколко имота.
— Липсва ли ти? — попита Нарин.
— Яслъхан ли? Понякога, да. Сякаш ми липсва детството. Не знам защо, но отиването там ме натъжава. Особено ако от доста време не съм ходил, и когато влизам в Яслъхан по пътя откъм реката, се усещам зле. Връщам се към времена, които никога няма да ги има отново… Не знам, сърцето ме боли. Всеки път, когато отида, много неща са се променили и това не ми се отразява добре.
— Навсякъде се променят много неща. Не само там — каза Нарин.
— Когато човек е вътре в тях, не ги усеща, тук също сме част от някаква промяна или сме нейни свидетели. Но когато там се променя…
— Спомените ни се разрушават…
— Да — Фърат погледна Нарин. — Спомените ни се разрушават.
В гласа му имаше печал.
В онзи ден на стадиона за първи път Нарин видя момчето с тъмносиньото яке. Стоеше в новите си, безупречно чисти дрехи сред дрипавите другари на Мехмет. На фона на бедността богатството изпъква съвсем, така че обшитото с вълна тъмносиньо яке с кожена подплата грееше като злато на трибуната от три реда на яслъханския стадион. Старателно подстриганата му коса, шалчето в тон със синьото яке и лъснатите ботуши рязко го отделяха от другите. Беше поразително поведението му на един от тях, въпреки пълната му отлика във вида, както и ответната взаимност от тяхна страна. Шегуваше се, смееше се и разговаряше непринудено с хората наоколо, което показваше, че момчето е част от групата приятели на Мехмет от доста време. Нарин недоумяваше защо не го е виждала досега. Непременно щеше да си спомни ако беше идвал да играе в квартала. Наостри уши и се опита да чуе името на момчето, но напразно! Прерови паметта си във всяко едно кътче, опитвайки се да си припомни дали брат й и приятелите му са говорили за това богаташко хлапе. Нищо не й дойде наум. Нарин огледа съвсем правите му вежди, черната коса, падаща на челото, снежнобялата кожа, зъбите като перли и правия нос без нито една грапавина, тесните очи и дългите, тънки пръсти. Трябва да беше приблизително на същата възраст като брат й, може би малко по-голям или незначително по-малък… Опита се да отдели очи от момчето, но не успя. Искаше да го гледа до безкрай и без насита. Тя беше на шестнайсет и до този момент не й бе минавало през ума, че да гледаш някого може да те направи толкова щастлив. Нито забеляза кога започна мачът, нито видя как Мехмет излезе на игрището. В онзи ден на яслъханския стадион, докато зъбите тракаха от най-мразовития студ, реферът даде начало със свирката си, хората завикаха и закрещяха; топката отиде в корнър, излезе аут, тъч, попадна в мрежата, футболистите се сборичкаха, а Нарин се влюби.
Момчето със синьото яке я видя на полувремето. Погледна я веднъж, после пак се обърна и погледна Нарин втори път. През очите на момичето преминаха искри, но не можеше да отдели погледа си и да го насочи другаде. С божията помощ пристигаха още хора по време на мача и тълпата около тях стана толкова голяма, колкото момчето да не може да види дрехите й. Нарин беше обула оръфаните стари гумени ботуши на Мехмет, които с годините от кафяви бяха станали бозави, и отгоре на всичкото, бяха с няколко номера по-големи. Тези ботуши упорито не пропускаха дъжд или сняг, но макар че беше навлякла два чифта чорапи, на краката й беше студено като в лед. Ботушите бяха дотолкова грозни, че само като ги погледне човек и се изчервява от неудобство. По никакъв начин не успя да убеди майка си, че в тези ботуши краката й премръзват повече отколкото във всяка друга обувка. Имаше голяма вероятност от стискане и заради дебелата глава на майка си да пропикае кръв до вечерта, но в момента не се интересуваше от нищо друго, освен това как да размени погледи с момчето със синьото яке. Не й минаваше през главата мисълта за часовете, които щеше да прекара в леденостудения и тъмен турски клозет в дъното на двора, свита на две и плачеща. В един миг реши, че момчето в синьото яке й се усмихна. Не беше сигурна — Нарин може би си го бе въобразила — но това „може би“ беше повече от достатъчно да накара сърцето й да затупти бързо и необуздано. Дишането й бе объркало ритъма си, коленете й трепереха силно, а на лицето й бе застинала крива усмивка, която не можеше да спре. Тогава момчето открито й намигна и не остави място за съмнение. Вниманието на Реджеп бе съсредоточено върху мача и мениджъра от Фенер, той не забеляза, че Нарин е втренчила тъпо поглед в един от приятелите на Мехмет, но Черната Хатидже силно ощипа момичето по ръката.