— Гледай напред, момиче! Гледай напред да не ти оскубя косата!
— Аз гледам напред, мамо! — от болката в ръката избиха сълзи в очите на Нарин.
— Виждам накъде гледаш — стисна устни Хатидже.
Нарин безнадеждно обърна лицето си към игрището, но с ъгълчето на окото виждаше, че момчето със синьото яке я гледа. Искаше този мач никога да не свършва. Нека да продължава до безкрая, даже до края на живота да го има този мач…. Мина й през ума защо не беше оставила косата си пусната. В началото на зимата майка й беше подкъсила стигащата до кръста й коса до нивото на раменете, но тя пак беше красива, когато я оставяше свободна. Изглеждаше по-добре, отколкото на конска опашка. Опомни се, когато част от хората закрещяха от местата си като едно гърло и скочиха във въздуха. Мехмет беше вкарал гол. Докато Мехмет летеше като птица от единия край на игрището до другия, Нарин се озова в прегръдките на майка си. Всички се целуваха, и тя прегърна и целуна майка си, опита се да си представи какво ли би било да прегърне момчето със синьото яке. Сърцето й отново се разтуптя.
Този ден Яслъханспор падна с три на два, но когато напускаха стадиона, Реджеп беше в прекрасно настроение. Мехмет беше играл добре и беше отбелязал гол. Вярно, мениджърът от Фенер, този прост човек, не дойде при тях да им каже и една дума, и не изръкопляска нито веднъж, но Червенокосия беше сигурен, че е изпълнен с възхищение към сина му. Беше гледал мениджъра толкова, колкото и мача, и видя, че нито за миг очите му не се отделиха от Мехмет. И Ердоган беше казал, че ако не хареса Мехмет, кого другиго би харесал. Но все пак фактът, че Дебелият Неджати, който стоеше до човека като закован, не бе направил никакъв знак, изпълваше Реджеп с подозрения. Не е ли редно човек да направи някакво движение, поне едно намигване? Стигнаха до портата на стадиона и той изведнъж спря.
— Ела тук, момиче — каза на Нарин. — Върви при Дебелия Неджати и го попитай на ухо дали човекът е казал нещо за брат ти.
Момичето кимна.
— Гледай онзи да не те чуе! — предупреди Реджеп.
Дебелият Неджати и мениджърът от фенер вървяха пред тях, малко пред момчето със синьото яке и неговите приятели. Нарин не побягна, а полетя право натам. Стисна Неджати за ръката, спря го и докато казваше:
— Татко пита дали човекът е казал нещо за Мехмет? — африкански тъпани биеха в гърдите й.
Неджати се наведе към ухото на момичето, едновременно с това момчето в синьото яке мина покрай тях, открито й изпрати въздушна целувка, и Нарин се почувства сякаш небосводът се завъртя. Светът, който знаеше, който познаваше, си отиде и бе съграден нов, дори Яслъхан не беше вече Яслъхан, мръсотията му беше пометена и прегърбените сгради изправиха снага. Момчето в синьото яке се отдалечаваше, а на Нарин за първи път й се стори, че пътищата като че ли водят нанякъде. Не беше излизала извън родния си град, не знаеше, че пътищата са свързани един с друг, че всички те се събират и преливат в още по-големи пътища и че онези големи пътища достигат до други градове и страни. По-точно — знаеше, но не го разбираше. В онзи ден, когато проследи момчето с очи, за пръв път почувства смисъла му. Всеки, който върви, оставя след себе си път. Път, по който вървейки, тя можеше да стигне до него… Широко ококорените очи на баща й се появиха на два сантиметра от лицето й, тя се стресна и отстъпи крачка назад.