— Дениз! Аз съм, Нарин. Отвори тази врата!
Продължи да блъска по вратата, докато чу бавните стъпки на Дениз.
Дениз отвори вратата по халат, с разрошени коси. Нарин тъкмо бе отворила уста да каже нещо, но остана зяпнала пред подпухналото лице и посинелите устни на Дениз. Приятелката й повече приличаше на небрежно направена кукла, отколкото на себе си. Виждайки Нарин насреща, направи кисела физиономия, за да я накара да се досети, че не се радва да я види.
— Какво е станало с тебе? Кой направи това? По дяволите, който те удари, мила?
Нарин беше ужасена. Дениз й обърна гръб, тръгна към дневната и каза:
— Ще престанеш ли да крещиш? Никой не ме е ударил, не са ме били или нещо такова.
Нарин стоеше на прага и на ум не й идваше да влезе вътре.
— В такъв случай ще ми кажеш ли защо лицето ти е такова? Животното Джан го направи, нали? Това е мръсно изпълнение на този тъп задник. Хиляди пъти съм ти казвала да не се виждаш с него, този непрокопсаник. Но ти кога в живота си си послушала съвет? Ето ти на, беше очевидно, че това ще стане! — извън себе си, Нарин не спираше да дърдори.
— Ти глуха ли си? Не са ме били, казвам ти! Колко пъти да ти кажа, за да разбереш? — разкрещя се и Дениз.
— В такъв случай какво стана? Метеорит ли се удари в лицето ти?
Дениз разпери ръце и избягвайки очите на Нарин, отговори:
— Стана при доктора.
— Какъв доктор?
— Пластичен хирург.
— Правили са ти операция?
— Не. Поисках да ми инжектират нещо в бузите и устните. Казаха, че ще сложат малко и въобще няма да личи, но както виждаш…
— Добре… Ще спадне ли?
— Не мисля. Искам да кажа, ще спадне, но във всеки случай не веднага.
— И ще останеш в този вид?
— И без това се чувствам потисната, затова не ме гледай в лицето все едно съм урод божий.
— Така е, защото си като урод божий. Ти бавноразвиваща ли си? Защо го направи?
— Станалото, станало.
— Иде ми да си оскубя косата! — Нарин бясно метна чантата си на дивана.
— Лазиш ми по нервите, изчезвай!
— Кога ще мине?
— Нямало да има подобрение поне шест месеца, и така нататък.
— Шест месеца? Ти луда ли си, искаш да кажеш, че ще ходиш в този вид шест месеца? Кажи на тоя доктор, потърси го веднага и му кажи да извади каквото е сложил в лицето ти, веднага.
— Защо не спираш да крещиш, бе, човек, това си е моето лице!
— Но точно сега виждам това лице, превърнато на маймунски задник. Дай ми веднага телефона на този човек. Веднага ми го дай, ти казвам! Ще го дам под съд.
— Не е мъж, жена е, освен това не може да се каже, че е лекар — каза Дениз и гласът й излезе като мърморене.
— Имам една приятелка, тя го направи.
— Какво?
— Моя приятелка го направи. Постоянно го прави със себе си и никога не е ставало така.
— Не съм виждала по-смахнат човек от тебе през живота си. Невежа ли си, за бога? Имаш всичките пари на света, а… — Нарин беше толкова бясна, че ако на вратата не се беше потропало, дори нямаше да се сети за Ърмак.
— А! Виж, и Ърмак пристигна, да видим какво ще каже тя за вида ти.
— Вървете и двете на майната си! — извика Дениз, излезе от дневната и отиде право в своята стая.
Вратата се хлопна. Новодошлият не беше Ърмак, беше Фърат.
— Какво става, бе? Гласовете ви се чуват из цялата сграда — попита и отърси капките вода от себе си.
— Ти какво търсиш тук?
— Дойдох да взема Ърмак, но изглежда съм пристигнал преди нея. Както и да е, Дениз добре ли е?
— Добре е, нищо й няма.
— Ако всичко е наред тогава ти защо фучиш?
Нарин сви рамене.
— Защо не си е вдигала телефона?
— Не съм сигурна дали тя би искала да знаеш. Ако ме питаш, въобще не влизай, защото точно сега преживяваме истинска криза — каза Нарин. Беше застанала пред вратата, за да не може Фърат да влезе. Точно тогава Дениз извика от стаята си: