— Нека да влезе, нека да влезе! Даже ти си върви, той да дойде!
Нарин се дръпна настрани и Фърат влезе вътре.
— Кажи ми какво става.
— Правила си е пластична операция на лицето и се е превърнала в шебек. Истинска маймуна! Нещо повече, дори не е ходила при лекар — нейна приятелка го направила, представяш ли си? Сякаш няма пукната пара.
— Добре, а ти защо се ядосваш?
— Бясна съм, защото не виждам край на онова, което би могла да направи със себе си. Не ми стига въображението. Всеки ден намира начин да се забърка в някаква неприятност. Или се напива някъде и губи съзнание, или подклажда кавга, или нахлува в жилището на гаджето си или той в нейното! А накрая аз трябва да оправям нещата. Изморих се да се тревожа за нея и да се страхувам за нея. Точно когато си помислиш, че се е укротила и успокоила, и хоооп — сътворява поредния инцидент. Аз да не съм бавачка?
— Фърат, дай й да хапне нещо. Кръвната й захар е паднала, затова полудява! — провикна се Дениз от стаята си.
— Вярно ли е? Пада ли ти кръвната захар? — попита Фърат.
— Да — отговори Нарин и като отвори кутията на ниската масичка, пъхна два бонбона в устата си. — Но бъди сигурен, че не това е причината да съм бясна.
Отново се чу гласът на Дениз:
— Вижда се кой на кого е бавачка. Ти си идиотка, която дори не усеща, че й е паднала кръвната захар!
Нарин не отговори, около пет минути тя и Фърат седяха на столовете един срещу друг и не си проговориха. Когато Ърмак влезе, не беше трудно да почувства наелектризираната атмосфера в дома.
— Ако Дениз е добре, тогава ти защо си в това състояние? И къде е тя? Каза ми, че била вкъщи…
— В стаята си е — троснато рече Нарин. — Затвори се там, понеже не може да се покаже пред хора.
— Защо?
— Сестра ти си е правила пластична операция — обясни Фърат. — По-скоро мисля, че са й инжектирали нещо в лицето. Нали така, Нарин?
Нарин кимна. Ърмак я погледна с изненада.
— Затова ли къщата е в траур? Какво лошо има в това? Всеки го прави. Нарин, не ти вярвам. Наистина си мислех, че се е случило нещо лошо, когато те видях; направо се разтреперих от страх. Какъв странен човек си ти! Едва ли някой може като теб да прави от мухата слон. Ще прави каквото си иска, не е длъжна да те пита.
Ърмак отмести изпълнения си със съжаление поглед от Нарин и тръгна към стаята на сестра си. Нарин се цупеше, скръстила ръце и крака.
Когато Фърат каза:
— Мисля, че преувеличаваш нещата — Нарин го изгледа кръвнишки. Фърат се усмихна и й прати въздушна целувка. Нарин стана аленочервена и обърна глава.
— Много е лесно човек да те притесни — каза Фърат.
— Ако не правиш такива глупости, няма да се изчервявам.
— Няма нужда да правя каквото и да е, ти се изчервяваш още като ме видиш.
— Би ли млъкнал за малко? — сопна се Нарин.
— Кажи ми, защо се изчервяваш?
— Не си изчервявам.
Фърат се засмя.
— Няма значение според мен, така ставаш по-хубава.
— Ти да не флиртуваш с мен? — изсъска Нарин. — Ако е това, повече не го прави.
— Разбира се, че не — Фърат изглеждаше крайно доволен от ситуацията. — Просто се опитвам да ти кажа да не си мислиш за онова, за което си мислиш когато ме видиш. Ако постоянно се разхождаш като домат, хората ще започнат да си мислят срамни неща.
Нарин не успя да отговори, защото в този момент вратата на стаята на Дениз се отвори и Ърмак излезе с мрачна физиономия. Дойде да седне до Нарин и измърмори:
— Наистина е много зле!
Отвориха бутилка вино, поръчаха пица и много пъти хлопаха на вратата, за да изкарат Дениз от стаята й. Най-накрая тя се предаде вероятно пред глада, защото излезе от стаята, седна на масата без да каже нито дума и започна да гризе изстиналите остатъци от пирата. Ако виното не бе отпуснало нервите на всички, вечерта можеше да бъде доста неприятна, но след като отвориха втората бутилка, започнаха да връзват по някое изречение, а на третата започнаха да се смеят.
Нарин беше сигурна, Дениз няма да се бави много и пак ще започне да излиза с хора, без да й пука кой какво мисли за лицето й. Но не беше съвсем наясно защо Фърат не отдели очи от нея през цялата вечер.
— Ние ще отидем ли с Мехмет във Фенер? — попита Нарин докато изплакваше в малкото корито под помпата дрехите, изпрани от майка й.
— Разбира се, че ще отидем, защо да не отидем?
— Ами завчера чух татко като си говореше с чичо Халил и… — Нарин вдигна и последния чаршаф, простря го и мушна посинелите от студената вода ръце между краката си, за да ги стопли. Хатидже върна обратно метлата от клони, която току-що бе взела, и се обърна бавно към Нарин, сякаш се страхуваше от това, което ще чуе.