— Какво си говореха?
— Аз ще живея с Мехмет в Истанбул, каза татко. Момче на неговата възраст не бива да се оставя само в големия град, каза. Доколкото разбрах, изглежда няма да вземе и нас.
— Трябваше да попиташ.
— Да, да попитам и после да ям пердах! — рече Нарин.
— За нищо не те бива! — сопна се Черната Хатидже, грабна метлата и я хвърли по Нарин. Момичето се дръпна настрани, метлата се удари в стената и падна на земята.
— Тогава ти попитай — извика Нарин. — Нали ти е мъж, попитай го ти. Ако си толкова любопитна, попитай го и ти изяж боя!
Когато връвта на резето се дръпна и влезе Юмюхан, майка и дъщеря млъкнаха и загледаха напред.
— Хайде, стига ми се мота в краката, бягай да поиграеш малко на улицата — каза Хатидже. Колкото повече растеше това момиче, толкова по-вироглаво ставаше. На една дума отвръщаше със сто, езикът й жилеше като оса.
Докато Нарин излизаше, Юмюхан викна след нея:
— Върви у нас да си поиграеш с моето момченце! — после се обърна към Хатидже и я смъмри: — Има ли някой на улицата в този студ, че да си играе детето? Ще я разболееш, бедничката.
— За бога, остана ли ми ум в главата?
Двете жени влязоха в стаята, където бумтеше печката. Докато наливаше чая, Хатидже повече не можа да се сдържи:
— Е, какво каза Ердоган?
— Какво да казва? Реджеп не е казал нищо открито, но според Ердоган… — Юмюхан впери поглед в чая си. Някак си не смееше да предаде думите на Ердоган: „Реджеп няма намерение да вземе Хатидже в Истанбул“.
— Какво каза, жено, кажи ми!
— Каза, че Реджеп е на настроения. Може да те вземе, може и да не те вземе.
Юмюхан се наведе и сложи още една бучка захар в чая си. Хатидже наведе глава. От години нямаше молитва, която да не е казала, та да отиде Мехмет в голям отбор. Беше вложила всичко, което имаше в ясновидство, магии и жертвоприношения. Как стана така да не помисли, че Реджеп ще отиде в Истанбул, а нея ще остави в Яслъхан? Сви черните си ръце в юмруци и се заудря в глава:
— Глупава жена! Да ми се бяха счупили ръцете! Ах, да ми се бяха строшили ръцете, които протягах към бога! Да се бяха строшили ръцете, с които хвърлях златни пари на врачката! Защо толкова упорито се старах да иде Мехмет в Истанбул? Човек трябва да помисли, трябваше да се запитам този мъж ще ме вземе ли със себе си!
— Стига, Хатидже! Спри, за бога!
— Мразя бог, какво ще кажеш на това?
— Що за приказки! Виж, вършиш грях, защото си ядосана.
— Бог обича ли ме, та аз да го обичам?
— Ей богу, вършиш грях! Ей богу, грях вършиш! Освен това, какво ще прави Реджеп сам в Истанбул, ако не те вземе?
— Какво ще прави ли? Ще си намери жена и ще живее с нея — отговори Хатидже.
— Не е възможно.
— Ще ни изпраща по някоя стотинка, ако изобщо изпрати… Ще се забавлява в Истанбул.
Юмюхан тъкмо щеше да отвори уста и да възрази, когато Черната Хатидже я накара да млъкне:
— Нека да не ни вземе. Да изчезва и да си докара белята. Дано цялото зло на света да го сполети, дай боже. И всичките, които ни сториха това покой да не могат да намерят, на всичките огън да изгори къщите им!
— Кой ти причини това, Хатидже? Кого обвиняваш за характера на Реджеп?
— Всички са виновни, всички. Стига ми толкова, до гуша ми дойде от неговите побоища, от неговите залагания и жени. Да слушам всеки ден най-различни истории… „Твоят мъж е хвърлил око на тази жена; не, мъжът ти е хвърлил око на онази!“ Да върви и да пукне там. И аз да се избавя от него.
Юмюхан се смая. За пръв път чуваше такива думи от устата на Хатидже. Дори когато Реджеп я пребиваше, тя нито веднъж не беше казала лоша дума, нито веднъж не се бе оплакала от мъжа си.
— Боже опази, не говори така, Хатидже! Лесно ли е да отгледаш деца без баща? Дано бог даде да е винаги с тебе!
Юмюхан не вярваше на думите, които изрече. Както всички, и тя знаеше че Реджеп не беше нито добър баща, нито добър съпруг. С очите си бе виждала какво тегло изтърпява Хатидже, превързвала беше много пъти раните й със собствените си ръце и бе чувала писъците й с ушите си. Но не знаеше какво да каже на тази черна жена, чийто късмет бе още по-черен от кожата й.
— Такъв бил, онакъв бил, все пак е добър човек Реджеп. Ердоган все това говори.
— Казват, че бил хвърлил око и на тебе.
Юмюхан се вледени. Тази неочаквана атака беше достатъчна, за да избие студена пот по гърба й. Отвори уста, но от нея не излезе звук. За щастие прекъсването на връзката между думите и разума й трая кратко, Юмюхан скочи на крака, сякаш някой й бе пуснал ток под задника и извика:
— Боже, прости й! Покай се, Хатидже!
— Може би в Истанбул ще вземе тебе, вместо мен. Ще можеш да миткосваш там. Няма да прекараш целия си живот с този кривундел Ердоган, иска ти се да вземеш в леглото си мъж като Реджеп. Сякаш не виждам как си търсиш удобен случай да легнеш с него. Не виждам ли как въртиш задник като видиш Реджеп да идва?
Хатидже викаше с цяло гърло и Юмюхан затисна устата си с ръка, сякаш така щеше да накара Хатидже да млъкне. Нарин се сви долу до входната врата и запуши ушите си, за да не чува какво говори майка й.
— Всички сте хвърлили око на мъжа ми! — пищеше Хатидже. Трепереше като в пристъп и се мяташе насам-натам. — Курви! Аз ли не знам как всички жени в махалата въртите опашки пред мъжа ми? Аз ли не знам какви боклуци сте всички?
Когато чу дрънченето на входната врата, Хатидже се стресна, че Реджеп си идва и спря. Беше останала без дъх. Видя, че влиза Нарин, съвсем загуби контрол и се разкрещя:
— Не ти ли казах да стоиш на улицата? Върви на улицата и викай. Викай: „Курвата Юмюхан иска да спи с баща ми!“.
— Мамо… — каза Нарин.
— Върви да викаш по улиците! Нека всички да чуят що за стока е Юмюхан. Нека и сводникът Ердоган да научи! Защо ме гледаш така? На теб говоря, момиче, върви да викаш!
Нарин стоеше на прага на вратата с отпуснати ръце, по-неподвижна от парче лед. Думите й се отрониха като стон от пълните, розови устни и се пръснаха наоколо:
— Мамо… Застреляли са Мехмет!