— Такъв бил, онакъв бил, все пак е добър човек Реджеп. Ердоган все това говори.
— Казват, че бил хвърлил око и на тебе.
Юмюхан се вледени. Тази неочаквана атака беше достатъчна, за да избие студена пот по гърба й. Отвори уста, но от нея не излезе звук. За щастие прекъсването на връзката между думите и разума й трая кратко, Юмюхан скочи на крака, сякаш някой й бе пуснал ток под задника и извика:
— Боже, прости й! Покай се, Хатидже!
— Може би в Истанбул ще вземе тебе, вместо мен. Ще можеш да миткосваш там. Няма да прекараш целия си живот с този кривундел Ердоган, иска ти се да вземеш в леглото си мъж като Реджеп. Сякаш не виждам как си търсиш удобен случай да легнеш с него. Не виждам ли как въртиш задник като видиш Реджеп да идва?
Хатидже викаше с цяло гърло и Юмюхан затисна устата си с ръка, сякаш така щеше да накара Хатидже да млъкне. Нарин се сви долу до входната врата и запуши ушите си, за да не чува какво говори майка й.
— Всички сте хвърлили око на мъжа ми! — пищеше Хатидже. Трепереше като в пристъп и се мяташе насам-натам. — Курви! Аз ли не знам как всички жени в махалата въртите опашки пред мъжа ми? Аз ли не знам какви боклуци сте всички?
Когато чу дрънченето на входната врата, Хатидже се стресна, че Реджеп си идва и спря. Беше останала без дъх. Видя, че влиза Нарин, съвсем загуби контрол и се разкрещя:
— Не ти ли казах да стоиш на улицата? Върви на улицата и викай. Викай: „Курвата Юмюхан иска да спи с баща ми!“.
— Мамо… — каза Нарин.
— Върви да викаш по улиците! Нека всички да чуят що за стока е Юмюхан. Нека и сводникът Ердоган да научи! Защо ме гледаш така? На теб говоря, момиче, върви да викаш!
Нарин стоеше на прага на вратата с отпуснати ръце, по-неподвижна от парче лед. Думите й се отрониха като стон от пълните, розови устни и се пръснаха наоколо:
— Мамо… Застреляли са Мехмет!
Десета глава
Обичаше тази стая, тя беше мястото, където бе скъсала връзките си с Яслъхан и се бе превърнала в жителка на Истанбул. С влизането през вратата, точно отсреща, високо, лакирано с тъмен лак легло в американски стил стоеше опряно до стената между два прозореца. Малък гардероб, направен от същото дърво, беше поставен в ъгъла, а веднага до него беше наместен скрин. Върху нощните шкафчета от двете страни на леглото бяха поставени две доста натруфени лампи с бежови абажури. Червеникавокафявите пердета бяха стилни, а на пода коприненият килим от Хереке блестеше, сякаш беше купен едва вчера. В дома на Дениз единствено това място беше останало напълно непроменено. От предишния вид на дневната, кухнята и другите стаи не беше останала и следа, но в нейната стая времето беше спряло. От много години помещението за гости, което бе обзаведено малко преди смъртта на майката на Дениз, беше наречено „стаята на Нарин“. Въпреки, че Нарин вече не живееше в къщата, стаята все още беше стаята на Нарин и оставането й да нощува в нея по разни причини правеше Дениз много щастлива. Нарин също обичаше да се събужда на това място. Обикновено тук се събуждаше след нощи, в които беше пила прекалено много, за да се прибере вкъщи, и всеки път беше с махмурлук от нощта, но пак започването на деня напомняше на Нарин най-щастливите дни в живота й. Нови дни, пълни с надежда, в които миналото оставаше в мрака, а бъдещето светеше в завладяващи цветове…
През онази сутрин със събуждането си в леглото не се чувстваше добре. Срещата с Фърат предишната нощ я беше извадила от равновесие. Истината, че миналото не е останало толкова далеч, колкото си мислим, че не е могла да се отдалечи достатъчно, пораждаше у нея печал. Или с отминаването на годините човек става по-слаб, вместо да бъде по-силен? Дали, съзрявайки, не става безсъдържателен и изгубва издръжливостта си? Дали не забравя, вместо да научава, дали не се съмнява в онова, което знае? Да трепери така като лист след десетките неща и десетките години, които беше оставила в миналото, даваше основание на усещането, че се връща към собственото се начало. Беше вървяла, вървяла, но не беше стигнала до никъде. Може би това, че светът е кръгъл, означава, че винаги се връщаш откъдето си започнал — с други думи, към себе си.
Миризмата на препечени филийки, която дойде някъде от вътрешността, я накара да се усмихне. След всяко скарване помежду им Дениз винаги правеше неочаквани за нея неща, всичко, което беше по силите й и приключваше с умилостивяването на Нарин.
— Хайде, ставай вече! Направих ти закуска.
— Добре, идвам.
Влезе в кухнята, завари Дениз седнала на масата за закуска, лицето й беше зле, колкото и вечерта, но тъй като се опитваше да се усмихне, изглеждаше още по-зле.