— Добър ден.
— Добър ден. Всъщност правех палачинки, но не ми се получи. Станаха странни и аз ги изхвърлих — каза Дениз.
— Няма нищо. Това, че си станала в седем сутринта само по себе си е чудо.
— Моля ти се.
— Изобщо не ти благодаря. Дойдох тук посред нощ в дъжда, тревожих се за теб и прекарах нощта под един покрив с човек с такова лице. Закуската ми се полага.
Дениз се засмя:
— Разби ми сърцето.
— Днес искам направо да отидеш при истински лекар. Сигурно могат да направят нещо за лицето ти.
— Добре, ще отида, не се тревожи. И аз не си падам по идеята да се разхождам в този вид.
— И още нещо, нямаше нужда да ставаш толкова рано и да ме събуждаш, защото днес ще ходя по-късно на работа.
— Наистина ли? По дяволите, защо не каза? Можеше да поспим повече.
— От къде да знам, че ще приготвяш закуска. Живях в тази къща четири години, а не си спомням нито веднъж да си станала по-рано да направиш закуска.
Дълго бърбориха около масата, после Нарин влезе под душа. Когато излезе, Дениз каза с тон, който много приличаше на въпрос:
— Фърат се обади докато беше в банята.
— Какво внимателно момче!
— Не се обади на мен, обади се на теб.
— Мен ли потърси?
— Да, телефонът ти иззвъня и аз вдигнах.
За Дениз не съществуваше понятието лична неприкосновеност.
— Еее? Какво каза?
— Затвори.
Дениз запали цигара и седна във фотьойла.
— Но аз познах номера му.
Нарин не знаеше какво да отговори.
— Боже мой! Предполагам, че е искал да попита за тебе. Как е лицето на Дениз, в добро настроение ли си, нещо такова…
— Тогава защо не се обади на мен?
— Не знам — сви рамене Нарин. Видя как по лицето на Дениз премина облакът на подозрението, трябваше бързо да измисли нещо, и тя го направи: — Ааа, вярно, искаше да му дам идея за рождения ден на Ърмак, може заради това да се е обадил. Не знаеше какъв подарък да й купи. Канеше се теб да пита, но се отказа, защото не можеш да си държиш устата затворена.
— Аз ли няма да мога да го запазя в тайна?
Нарин кимна.
— Няма начин да успееш да го запазиш в тайна.
— Какво ще прави в такъв случай? Виж, кажи му да не мисли за организиране на парти, защото ще го направя аз, разбра ли?
— Добре.
— Нека да купи подарък и да дойде или ако подготви изненада, да е през деня. Да не се намесва в останалото. Каза ли ти какво има предвид?
— Не, още не сме говорили. Само каза, че иска идея за рождения ден на Ърмак, това е.
— Дай му добра идея, нека купи нещо хубаво.
— Добре.
— Даже отиди и ти да го купите. Да не вземе да купи някоя глупост!
— В никакъв случай. Скъпа, какво ме интересува какво ще купи? Хайде, вече да се приготвям.
— Помниш ли, че щеше да ходиш по-късно.
— Вече е късно.
— Нарин…
— Да?
— Този Фърат не може да е твоят Фърат от Яслъхан, нали?
— Не, разбира! Откъде ти хрумна сега пък това? — отвърна Нарин.
— Не знам, отдавна се канех да те питам, но забравих. И двамата имат едно и също име, и двамата са от Яслъхан…
— Охооо, в Яслъхан само да се огледаш и ще изскочи някой Фърат. Имаше един и в нашия клас. В онези дни сигурно е било на мода — засмя се Нарин. Все пак тя не се познаваше с друг Фърат.
Облече се набързо, небрежно се сбогува с Дениз и не разбра как се озова на улицата. Вървеше към колата, прехвърляше всичко към сметката на Фърат, караше се с него, сякаш беше застанал пред нея. Що за човек беше този? Защо й звъни в ранни зори, като знае отлично, че остана да спи у Дениз? Дори не съзнаваше, че като си говори сама, привлича вниманието на минаващите покрай нея хора. Щеше да му даде на Фърат да разбере. Само веднъж да се качи в колата, първата й работа щеше да е да му се обади и да му каже какво мисли.
— Какво се опитваш да направиш, за бога? Защо ми звъниш? Отгоре на всичко знаеш, че ще остана у Дениз. — Гласът й бе изгубил ниските тонове, беше станал много писклив и звънеше в колата.
Фърат беше безкрайно спокоен и отговори, сякаш водеха обикновен ежедневен разговор.
— Обадих се, защото си мислех, че ходиш на работа рано. Откъде да знам, че по това време ще си още у Дениз?
— О, колко мило! И когато тя вдигна, ти й затвори телефона. Не се ли сети, че ще познае номера ти?