— Познала ли го?
— Разбира се, че го е познала. Още ли не си разбрал колко е проницателна?
— Означава, че не съм разбрал.
— О, Фърат, само виж в каква ситуация ме забърка. Ако не бях измислила нещо в този момент, Дениз щеше да си помисли, че между нас става нещо.
— Хайде де! Така ли каза? — на Нарин й се стори, че чува как в този момент отпива от чая или от кафето си.
— Не, не го каза, но попита дали не си онзи Фърат, за когото съм й разказвала.
— Хайде бе — Фърат се засмя.
— Много смешно!
— И ти какво каза?
— Казах и, че ще ти помагам с рождения ден на Ърмак. Ти си ме помолил да ти помогна за подаръка, ясно? Да не си посмял да ме издадеш, че излъгах!
— Какво? Скалъпила си такава ученическа лъжа? — Фърат щеше да се пръсне от смях. — Аз на такъв идиот ли ти приличам, който звъни тайно на приятелите на гаджето си, за да й избере подарък?
— Защо не? Факт е, че позвъни, знаейки, че съм при Дениз.
Фърат отново се засмя.
— Добре, какво предлагаш да купя на Ърмак?
— Купувай каквото си искаш, не ми пука! Само престани да забъркваш повече нещата. Да не си посмял да ми се обадиш пак! При това изтрий моя номер!
— Но аз го знам наизуст.
— Тогава го забрави!
Нарин затвори телефона гневно и с изненада забеляза, че почти е стигнала до офиса си. Не беше разбрала как бе изминала целия този път. Точно слизаше от колата, когато телефонът й позвъни отново.
— Ало?
— Аз съм — каза Фърат. — Щях да те питам нещо, но от твоето викане нямах възможност.
— Питай.
— Какво си казала на Дениз, свързано с мен? — гласът му все още звучеше подигравателно.
— Че си кретен! — каза Нарин и ядосано затвори телефона.
Черната Хатидже не спираше да повтаря едно и също нещо докато стигна до вратата на болницата:
— Оскърбих бог, оскърбих бог…
Тичаше с всички сили по калдъръмените улици, а от устата й не излязоха други думи.
— Оскърбих бог — плачеше тя. — Оскърбих бог — викаше, молеше, стенеше и виеше.
Тези две думи заместиха милиарди други думи, събрани във всички езици по света, и бяха достатъчни да изразят мъката на Хатидже, даже бяха повече от достатъчни. Тичаше толкова бързо, че Нарин, която надбягваше всички в махленските състезания, остана без дъх, докато следваше майка си.
Както си бе седяла пред портата със запушени уши, за да не слуша как майка й обижда Юмюхан, синът на бакалина внезапно се появи на ъгъла на улицата и извика задъхано:
— Нарин, погледни насам. Баща ти вкъщи ли е?
Нарин се изненада от развълнувания вид на момчето, каза:
— Не, по това време е в кафенето на ъгъла. Защо питаш?
Синът на бакалина извика:
— Застреляли са брат ти… Гръмнали са Мехмет… Тичай в болницата! — и хукна презглава в посоката към кафенето на ъгъла.
От този момент нататък Нарин се бе движила като в сън. Писъците на майка й я бяха отдалечили от реалността. Думите се бяха превърнали в безсмислени звуци, лицата се бяха отдръпнали и нито студът, нито хората наоколо й имаха значение. Ако някой беше попитал докато преминаваха през вратата на болницата как са стигнали дотам, тя нямаше да може да отговори.
Видя Дебелия Неджати и като че ли дойде на себе си. Стисна майка си за ръката и започна да я дърпа:
— Ела, мамо, виж, чичо Неджати е там.
Точно след тях влезе вътре Реджеп и като избута от пътя си Хатидже и Нарин с едрото си тяло, с две крачки се озова до Неджати.
— Мехмет мъртъв ли е? — извика така, че всички глави в коридора се обърнаха към тях.
Въпросът удари Хатидже в сърцето и тя се строполи; разтичаха се хора, с мъка успяха да я сложат да седне на един стол до стената и я накараха да помирише одеколон. В този момент Нарин разбра нещо, което преди това не беше съзнавала. Черната Хатидже скърбеше за сина си. Това означаваше, че обича Мехмет. Майка й обичаше Мехмет. Беше много изненадана.
Дебелият Неджати сложи ръка на рамото на Реджеп и каза:
— Не се бой, Реджеп, бъди спокоен. Не се тревожи, момчето ти е живо. Четири куршума са го уцелили, единият в гърдите. Състоянието му е сериозно, вярно. Сега го закараха в операционната. Ще чакаме. Запази спокойствие, виж, жена ти е съсипана.
Нарин погледна бялото като платно лице на баща си и очите му, които сякаш щяха да изскочат от орбитите. И той ли обичаше Мехмет? И той ли щеше да тъгува и плаче? Ако баща й обичаше Мехмет, може би обичаше и нея.