— Къде са другите куршуми? — попита Реджеп.
— Двата в крака и един в рамото. Но не са опасни. Най-страшният е в гърдите.
Реджеп се свлече на място, стисна главата си с ръце и започна да се клати наляво-надясно. Дебелия Неджати пое дълбоко дъх и клекна до Реджеп.
— Чакай малко, Реджеп, не губи веднага надежда. Бог е велик…
— Кой е застрелял Мехмет? — попита Реджеп, и запали цигара така като си клечеше.
— Момчето ти напоследък навестявало бардака на Селиме. Мъжът на една от курвите там търсел жена си от месеци. По някакъв начин открил следите на жена си. Нахълтал в бардака, а Мехмет бил там с жената. Мъжът изпразнил в тях два пълнителя. Жената умряла на място.
— Да пукне дано мръсникът! — каза Реджеп през зъби и хвърли на земята цигарата, която току-що беше запалил.
— Вече пукна, не се тревожи. Синът на Селиме го прострелял в главата и убил този тип още там.
Реджеп скочи на крака, погледна Неджати с празен поглед и повтори:
— Да пукне дано!
— Казах ти, човече, вече пукна.
— Не той, Мехмет! — извика Реджеп.
Когато докторът излезе от операционната и каза, че Мехмет ще живее, но възстановяването му ще отнеме време, а да играе футбол вече идеше да е само мечта, Реджеп си тръгна от болницата без да пророни дума. Дебелият Неджати избърса сълзите си. Хатидже благодари на бог, а Нарин седна на стола, от който беше станала, когато дойде докторът. Седяха около час, без да издадат звук. Дебелият Неджати, Хатидже и Нарин… Докторите не пускаха никого при Мехмет. И понеже не знаеха какво да правят, продължиха да чакат. Не можеха да помръднат: на Хатидже й изглеждаше нередно да остави сина си в един ъгъл на болницата и да се върне вкъщи; Дебелият Неджати не можеше да си тръгне, защото той бе дал пари на Мехмет да иде в бардака на Селиме или може би защото не можеше да си представи да остави тази безпомощна майка и дъщеря й сами, а Нарин — защото се боеше да попита майка си: „Да си ходим ли?“
От скука Нарин беше започнала да брои хората, които влизаха и излизаха от болницата, изведнъж видя момчето със синьото яке да идва към тях и забрави целия свят. Сега би стояла на този стол ако трябва до сутринта.
Момчето със синьото яке дойде до тях и попита:
— Батко Неджати, как е Мехмет? — не сваляше очите си от очите на Нарин.
— Смятат, че животът му е извън опасност, но кракът му ще остане недъгав. Това каза докторът.
— Да сме благодарни и за това. Най-напред чухме, че е умрял и много се изплашихме. После казаха, че е в болницата и веднага хукнах насам. Баща ми пита дали можем да направим нещо.
— Благодаря, синко Фърат, благодаря и на баща ти. Достатъчно е, че попита. Както виждаш, чакаме.
Значи името му е Фърат. В този момент на Нарин й се стори, че на света не може да има по-красиво име. Много пъти повтори наум „Фърат, Фърат, Фърат“.
— Баща ми казва, че ако могат нещо да направят в Истанбул, да го изпратим там — каза Фърат. Все така не отделяше поглед от Нарин. А Нарин бе вдигнала глава и го гледаше така, сякаш гледа слънцето.
— Докторът казва, че и най-добрите лекари да дойдат, все тая. Направили са всичко, което може да се направи — отговори Неджати и изпусна дълга въздишка към Фърат и другите зад него.
Фърат се наведе към Хатидже, която седеше отдясно на Нарин и не беше съвсем с ума си и каза:
— Надявам се скоро да се оправи, лельо! — Нарин за първи път усети уханието му и потрепери. Възможно ли е някой човек да мирише толкова хубаво? Ако можеше да задържи тази миризма в носа си завинаги; да я поема с всеки свой дъх, първо нея да почувства, когато се събужда сутрин…
— Благодаря… — Черната Хатидже дори не погледна момчето в лицето. Сълзите й капеха една по една върху скръстените й ръцете. Какво ще се случи с тях след това? Нейното силно момче ще куца ли по улиците на Яслъхан? Вместо да отиде във Фенер, дали ще търси работа, която да може да върши един сакат човек? От друга страна се успокояваше, като си казваше — всяко зло за добро. Може би заради това Реджеп няма да може да отиде в Истанбул и животът им няма да бъде съсипан. Мислите й се бореха една с друга — радостта с мъката, а грижата с облекчението.
Фърат неочаквано седна на стола до Нарин отляво и тя едва не припадна от радост.
— И на теб пожелавам Мехмет да се оправи бързо, ти си сестра на Мехмет, нали?
— А-ха… — отговори Нарин.
— Как се казваш?
— Нарин.
— Аз съм Фърат.
— Откъде познаваш брат ми?