— Познавам го отдавна. Отдавна идва да играе футбол в нашия квартал; той беше в началното училище, а аз в прогимназията. Тогава станахме приятели.
— Никога не съм те виждал.
— И аз не съм те виждала с него — каза Фърат. — Както и да е, сега съм в Анкара. От тази година следвам в Средноизточния технически университет. Миналата седмица започна ваканцията и се прибрах при нашите да ги видя.
Нарин кимна. Искаше разговорът им да продължи, но не се сещаше за нищо, което може да каже. Няколко минути седяха тихо и мълчаха. На Нарин й се струвате, че до нея пламти печка и горещината я залива. Дори години по-късно, при всяко припомняне за Фърат, в съзнанието й щеше да изплува тази излъчваща се от него топлина докато седяха един до друг.
— Излез навън за малко! — прошепна Фърат в ухото й, като лекичко се наведе към Нарин. — Изчакай пет минути и после излез навън. Аз ще те чакам пред вратата.
Нарин не знаеше какво да отговори, накъде да погледне. Беше цяло чудо, че сърцето й не разби гръдния кош и не изскочи отвън. Момичето затаи дъх, а Фърат се изправи и каза:
— Тръгвам, батко Неджати. Ще намина пак по-късно.
— Благодаря, скъпи! — Неджати потупа Фърат по гърба.
Известно време Нарин седя, без да мръдне. Струваше й се, че цялата болница е чула какво си бяха прошепнали и че всички гледаха нея. Около минута по-късно събра смелост и тихичко отдели поглед от мръсните плочки на пода. Никой не я гледаше. Майка й разсеяно си играеше с дантелата на кърпата си, а Неджати стоеше прав до стената срещу тях, и двамата бяха потънали в своя си свят. Разбра, че никой не се интересува от нея и изпусна въздуха, който беше задържала дълго време.
Тя се изправи и каза:
— Ще изляза да се разтъпча малко, краката ми се схванаха от седене.
Нито майка й, нито Неджати обърнаха глави към нея. Вървеше с разтреперани от вълнение крака към вратата, имаше чувството, че вътре в нея летят безброй птици. Точно когато стигна до изхода на болницата, отскочи две крачки назад, защото се озова лице в лице с Ердоган. Бедният човек се беше зачервил до неузнаваемост и уплашеното изражение на лицето му показваше, че новината го е разтърсила сериозно.
— Как е Мехмет? — попита Ердоган и сякаш щеше да се разплаче.
— Докторът каза, че няма да умре.
— Хиляда пъти слава на бога! — каза Ердоган, вдигна ръце и погледна към тавана. — Боже, с цялата си милост, смили се и запази момчето!
— Но казват, че нямало да се оправи веднага.
— Само да оживее… Пък ако ще да се оправя дълго време. Млад е, рано или късно ще се възстанови — каза Ердоган. — Къде са майка ти и баща ти?
Нарин посочи с ръка към майка си.
— Татко си тръгна. Мама е ей там.
Очите на Ердоган светнаха от ярост, когато попита:
— Къде отиде баща ти? Какво е имал да прави, което е по-важно от сина му?
— Не знам, просто си тръгна…
Ердоган поклати глава, после попита:
— Ти къде отиваш?
— Нииикъде. Краката ми се схванаха от седене, излизам да се разтъпча и се връщам.
Ердоган тръгна към Хатидже, без да задава повече въпроси, Нарин се успокои и излезе през вратата, откъдето преди малко беше влязъл той. Тъкмо беше започнало да се стъмва и нямаше никого наоколо. Огледа се, но не можа да види къде е Фърат. Сигурно заради студа болничният двор беше съвсем пуст.
— Хей, тук съм.
Нарин тръгна в посока на гласа, а именно към дясната страна на двора на болницата и откри Фърат до едно дебело, старо дърво.
— Значи дойде… — каза Фърат.
— Дойдох — отвърна Нарин, забола очи в земята.
Фърат наруши мълчанието, което трая няколко секунди:
— Знаеш ли, ти си много красива. Не излизаш от ума ми от мача насам.
Нарин забрави всички думи, които знаеше. А заедно с думите, забрави къде се намира в този момент, как се казва майка й, в коя страна живее, в коя година е умрял Ататюрк, кога беше обявена Републиката и причината да мрази куцата комшийка. Никъде в себе си не можеше да побере толкова радост, не знаеше къде да я сложи. Беше погребана под тонове от щастие и то болеше.
— На колко години си? — попита Фърат.
Нямаше отговор.
— Няма ли да разговаряш?
— Седемнайсет — каза Нарин и изрече първата си лъжа. Не знаеше защо отговори така, просто изскочи от устните й. Седемнайсет звучеше по-добре от шестнайсет. Така беше по-далече от дете, по-близо до младо момиче.
— Страхувах се, че си по-малка — каза Фърат и се приближи до Нарин; очите на момичето се разтвориха широко. После Фърат се наведе и я целуна по устните. След това нямаше друго, изплаши се, стори й се, че Фърат целуна сърцето й.