Единадесета глава
Беше свикнала телефони да звънят посред нощ, но въпреки това подскочи в леглото като ненормална. Звукът на телефона в притихналата нощ й стори като вик на диво животно. Плашещ и нещастен! Вдигна телефона до нея, но понеже очите й не можаха веднага да се нагодят към тъмното, натисна грешно копче и звукът спря.
Предположи, че се е обадила Дениз. В най-добрия случай се беше напила и се обаждаше, за да води един от нейните абсурдни пиянски разговори; в най-лошия случай пак се беше напила и се беше забъркала в неприятности. Телефонът иззвъня отново.
— Ало?
— Нарин, извинявай, моето момиче, ако не беше спешно, нямаше да те будя по това време — каза Ерол бей.
Не можеше да си спомни шефът й да е звънял в такъв час. Нарин беше адвокат, който се занимаваше с търговски дела и никой не се нуждаеше от нея в такива странни часове.
— Дано е за добро, Ерол бей.
— Трябва веднага да отидеш в полицейското управление в Бебек.
— Аз ли?
— Да.
Синът на някакъв човек, който бил едновременно близък приятел на шефа й и един от най-важните клиенти на компанията, се замесил в побой в нощен клуб и се озовал в полицията. Човекът се обадил на Ерол бей и поискал помощ, но след като Ерол бей не могъл да се свърже с адвокат, който се занимава с подобни случаи, се обадил на Нарин.
— Добре, Ерол бей, но аз какво да направя като отида там?
— Ще освободиш момчето. Ще се справиш, Нарин, мила, знам, че ще се справиш. И ме осведоми какво е станало, нали? Обади се по което и да е време.
Нарин остави телефона и извика: „По дяволите!“ Животът й преминаваше в прибиране на пияници оттук или оттам. Имаше точно осем юристи, които работеха в офиса, а ходенето до Бебек по това време на нощта бе поверено на Нарин, която бе влизала в полицейско управление само три или четири пъти през живота си. Защото единствена тя от осемте юристи не знаеше как да казва „не“, и която не се сещаше да си изключи телефона, преди да си легне. Дениз беше права — който стане магаре, много ще са тия, които ще го яхат.
Понеже нямаше сили в такъв час да облича костюм, навлече черен пуловер с поло яка и черен панталон и излезе от къщи. Улицата беше пуста като гробище и студът проникна до мозъка на костите й. Уви се добре в палтото и изтича към колата, паркирана от другата страна на улицата. Успя да пъхне ключа на запалването едва от третия опит, понеже все още беше сънена. Под гърмящия звук на радиото, който влизаше в странен контраст с тишината наоколо, даде на заден и излезе от мястото, на което беше паркирала. Истанбул пак се преструваше на заспал.
Когато пристигна в Бебек се оказа, че не е толкова трудно колкото си мислеше да уреди нещата, понеже инцидентът се състоеше в обикновена пиянска разправия и нямаше пострадал. Причината да задържат Атъф — така се казваше натрапеният й клиент — беше, че оказал съпротива на полицай и на Нарин не й отне много време, за да убеди полицаите, на които и без това им беше писнало от пияници, да го пуснат. На излизане от полицейския участък, следвана от започналия да се свестява млад мъж, позвъни на Ерол Бей.
— Ерол бей, освободих Атъф, но е много пиян и сега ще го закарам у тях.
— Ти си чудесна, миличка Нарин. Моля те, извини ме, че те измъкнах от леглото посред нощ. Много ти благодаря, спести ми много главоболия.
— Няма нищо, шефе — отговори Нарин, но думите не отразяваха онова, което и минаваше през главата.
Атъф беше доста приятен млад мъж на двайсет и четири. Разчорлената му коса падаше върху дяволитото лице, което напомняше малко таралежче. Беше самоуверен и лесно общуваше с хората. Нарин не можеше да проумее как при тези му качества не бе успял да се измъкне от ръцете на полицията. Познаваше добре хората като Атъф; те бяха еднакво добри майстори както в това да се забъркват в неприятности, така и да се измъкват от тях. Единствената грешка на момчето беше, че много говори. Откакто се запознаха не бе млъкнал нито за секунда и с качването им в колата молеше настойчиво: „Закарай ме в закусвалня, преди да ме оставиш в къщи“.
— Съжалявам, но аз съм само адвокат и искам да си продължа съня, който прекъснах заради тебе.
— Красива адвокатко, моля те, не ме закарвай вкъщи гладен като вълк.
— Ти наред ли си?
— Не, кълна се, не съм луд, но не можеш да си представиш колко съм гладен.