— Няма да се върне — каза Хатидже. Очите й бяха помътнели като блатна вода. — Замина си завинаги моят Реджеп…
— Хатидже, влез си вкъщи, виж, всички са се свили до прозорците и вратите и те слушат какво говориш. Няма да излезеш от устата им. Срам за децата ти, искаш всички да те одумват ли? Утре ще намерим начин, ще се обадим тук-там. Гледай сега, с две ръце ти се подписвам, че Реджеп ще се върне след два-три дни с подвита опашка.
— Истината ли говориш? Ще се върне ли? Или ти е казал нещо преди да тръгне? Каза ли, че ще се върне? — Хатидже не питаше, тя молеше.
Гледаше Ердоган нещастната съпруга на своя приятел срещу него, готова всеки момент да превърти и не беше в състояние да претегля думите си или да бъде внимателен какъвто винаги е бил, но нямаше и смелост да излъже безочливо. Хвана Хатидже за ръката и я избута в двора.
— Не, не, Хатидже, не, сестро! Не ми е казал нищо, ако ми беше казал, щях ли да го пусна да върви? Но си го познавам аз Реджеп. Първо предприема нещо, после мисли дали е възможно. Акълът му идва по-късно. Затова се успокой и иди при децата си. Виж, казвам ти, след два, хайде три дни да са, Реджеп ще влезе през тази врата. И ти ще ми речеш, че е станало така, както съм ти казал.
Хатидже се вкопчи за тази сламка на надеждата, протегната пред нея. Ердоган каза „Хайде, лека вечер!“ и излезе от къщата, а Нарин и Шадийе, които стояха притиснати в краката на големия диван в стаята и, затаили дъх, слушаха разговора в двора, се спогледаха.
— Видя ли, татко щял да се върне — каза Шадийе. Очите й бяха влажни както обикновено.
— Ще се върне друг път!
— Ще си дойде, како, ще размисли по пътя и ще се осъзнае… Чу батко Ердоган…
— Не говори глупости! За какво има да мисли, че да се осъзнае? И по-добре да не се връща. Така ще се спасим — сопна се Нарин на сестра си и не само се сопна, ами я плесна по главата.
В този момент влезе Хатидже. След като беше разговаряла с Ердоган, малко се бе поуспокоила и укротила. Избърса лицето и очите си, свали шала и го сложи на една страна, върза косата си на опашка, отиде и седна на дивана срещу момичетата. Загледа се в ръцете си в скута, от време на време въздишаше и мръщеше лице под тежестта на лошите мисли, изпълнили ума й.
— Не тъгувай, мамо, ще видиш, татко ще се върне — каза Шадийе с треперещ глас. — И чичо Ердоган каза, че по-късно ще му дойде умът в главата. Ще размисли по пътя и ще си дойде.
Каза това и хвърли страничен поглед към кака си.
Хатидже бавно се клатеше напред-назад, сякаш не беше чула какво каза по-малката й дъщеря.
— Ще си дойде, нали, како?
Въпросът увисна посред стаята. Мина дълго време и от Нарин не дойде отговор, Хатидже повдигна очи и впери в нея враждебен поглед. Колкото по-дълго мълчеше Нарин, толкова по-силен ставаше ядът на Хатидже. Шадийе, която почувства напрежението във въздуха и съвсем се изплаши, ръгна с лакът Нарин и повтори въпроса:
— Нали, како? Хайде, кажи де!
След като Нарин упорито остана безмълвна, Хатидже прехапа долната си устна от гняв и започна да се изправя. Намерението й беше да сграбчи Нарин за косата и хубавичко да я разтърси, но един вик, който долетя от улицата, спря едновременно нея и времето:
— Юмюха-а-а-а-а-а-а-ан! Юмюха-а-а-а-а-а-а-ан! — виеше Ердоган.
Дванадесета глава
Откакто Фърат се появи отново преди очите на Нарин, тя мислеше за Яслъхан повече, отколкото бе мислила за него с години. Подробности, които смяташе за забравени, не само придобиваха цялост в съзнанието й, а намираха съответствие и в тялото й. Каменистите, прашни пътища тичаха под стъпалата на краката й, мирисът на печките, обгърнал тесните улички през зимата, лютеше в гърлото й. Нощната самота, уникална за малките градчета, я караше да потръпва, а звуците, долитащи от фурнаджийските лопати, в които бе гледала втренчено, докато чакаше реда си да купи хляб, отекваше в ушите й. В сънищата си се протягаше на скамейката в двора и чуваше звука от помпата, която майка й задвижваше. Сърцето й тъгуваше между варосаните стени, а дървената врата се отваряше със скърцане. По всяко време на деня през порите й извираха значими и безсмислени мигове — спомени. Дните, които смяташе, че е оставила зад гърба си, се бяха подредили пред нея; Черната Хатидже, Реджеп, Шадийе, Мехмет, Неджати, Ердоган и Юмюхан, хванати ръка за ръка, се бяха доближили на един дъх разстояние. Дни, които смяташе за погребани под пръстта на един съвсем различен живот, покълваха като нежни филизи и постоянно шепнеха: „Няма друг живот, няма друг живот, няма друг живот“. Дори синята блуза на бели райета, която секретарката бе облякла, напомняше на Нарин за Яслъхан. Преди години имаше рокля в подобен десен.