— Добро утро!
— Добро утро, госпожо Нарин.
— Защо се смееш така, Хюля?
— За нииищо! — отговори секретарката с тон, който изобщо не беше убедителен.
Нарин приближи до банката, където седеше Хюля и успя да улови уклончивия поглед.
— Няма да вляза в моя офис докато не ми кажеш защо се смееш.
— Не се смея.
— Не, не се смееш. Полагаш усилие да не се смееш — каза Нарин и изчака Хюля да отпусне мускулите на лицето си.
— Ставате известна, Нарин ханъм… — със смутена усмивка каза момичето.
— И как съм станала известна?
— Има ви във вестника.
— Мене ли ме има във вестника?
— Да, оставих го на бюрото ви. Идете и погледнете, ако не ми вярвате — Хюля се смаляваше все повече и повече зад банката.
— Ти шегуваш ли се? — попита Нарин. Не можеше да се сети за нито една причина да я има във вестниците. В случаите, с които се занимаваше на този етап, нямаше нищо, което би заинтригувало пресата.
— С вашия приятел…
Нарин я прекъсна, преди Хюля да успее да довърши изречението:
— Моя приятел ли? Какъв приятел?
— Нарин ханъм, както ви казах, погледнете вестника ако искате — каза Хюля и стана още по-малка зад гишето. — Казвам ви само какво прочетох във вестника.
Нарин с бързи стъпки влезе в стаята си. Притурката на вестника беше на бюрото й и на предната страница имаше огромна снимка, на която тя беше с Атъф — направена, докато излизаха от закусвалнята.
— Не може да бъде! — извика тя и вдигна вестника ужасена. Над новината с едри букви пишеше: „Няма да се вразуми!“, а отстрани имаше снимка на красива жена по бански. Наложи се Нарин да прочете статията точно три пъти, за да разбере какво точно става. Очевидно Атъф беше един от младежите с бурен нощен живот в Истанбул, а снимката по бански беше на манекенката, с която е от известно време. Според езика, използван във вестника, и двамата бяха известни хора и това, че Атъф си беше тръгнал призори от една закусвалня с никому неизвестна жена, бе доста важно събитие. Да видим какво щеше да каже по този въпрос неговата приятелка манекенката?
Нарин метна на бюрото вестника и чантата си, която все още висеше на рамото и, тя се отпусна на стола. Що за глупост беше това? Как може на човек да му се случи такова нещо без причина? Онази нощ не беше видяла някой да ги снима. Стисна в две ръце главата си и се опита да се успокои. Последното нещо, което би искала да се случи в живота й, беше да се появи във вестниците с някакво разглезено богаташко хлапе. Искаше й се да убие глупавото копеле и хората, изфабрикували тази история, но вместо това вдигна телефона и се обади на Ерол бей. В края на краищата всичката тази глупост се случи заради нейния шеф, и нямаше да е зле и той да се потревожи малко.
— Успокой се, мила Нарин — каза той и като доказателство за подредения си начин на мислене, започна със скоростта на картечница да изрежда какво трябва да се направи. — Ти ще напишеш изложение и ще го изпратиш, но не преувеличавай случая и не действай импулсивно, може да се нахвърлят върху тебе от инат. Новината се е появила само в един вестник, това е добре. Ще потърся мои познати в другите вестници и ще им разкажа какво всъщност се е случило. Но не можем да попречим да се появи в интернет. Затова за няколко дни може да ти създава главоболия. Не се тревожи, след една седмица никой няма да помни тази новина.
— Добре, веднага ще напиша изявление и ще го изпратя — отговори Нарин. Спокойствието на Ерол бей й беше помогнало да изпусне парата.
— Но не споменавай за полицейското управление.
— Какво искате да кажете?
— Не искам инцидентът с полицията да попада в ръцете на пресата. Тогава ще бъда поставен в много трудна ситуация пред семейството на Атъф.
— Но, Ерол бей, ако не напиша това, кой ще ми повярва? Как иначе да обясня факта, че съм била с Атъф в някаква закусвалня по това време на нощта?
—Длъжни сме да защитаваме репутацията на клиента си.
— Той не ни е клиент.
— Но баща му е.
— С други думи, моята репутация няма значение? Искате ли да ме мислят за адвокат, който до сутринта купонясва с клиентите си? Ерол бей, когато напишат името ми в Гугъл, тази новина ще излиза на първо място.