— Надявам се скоро да се оправиш и се радвам, че се запознахме — каза Атъф на Дениз. — Снощи тя постоянно повтаряше, че се теб ще си допаднем идеално.
Нарин го бе казала само веднъж, но беше толкова щастлива от това, че е отървала кожата си, та не сметна за нужно да го поправи.
Дениз се усмихна сладко и изчурулика:
— Щом тя го е казала, значи е истина, защото Нарин ме познава много добре.
Нарин премести поглед, флиртуването беше толкова естествено за това момиче, колкото храната и водата. Беше дошла на този свят да се забавлява, да организира купони и да се запознава с хора; бягаше от всичко, което беше лошо или скучно и тичаше след нещата, които обещаваха само удоволствие.
Нарин се облегна назад и започна да наблюдава как Дениз завързва ново приятелство и макар да беше ставала свидетел на това стотици пъти, не можеше да не се изненадва всеки път. Атъф и Дениз напредваха в разговора, сякаш бяха приятели от четиридесет години, бяха забравили за присъствието на Нарин.
— Нар, доведи и Атъф на партито вкъщи в петък! — каза Дениз. Очите й искряха.
— Не мога да го доведа, защото и аз няма да дойда — отговори Нарин. Това й идваше в повече. Не беше виждала Фърат от деня, в който се скараха по телефона, задето й се беше обадил докато тя все още беше у Дениз, и нямаше намерение да го вижда.
— Дааа, ще дойдеш.
— Не, няма — процеди през зъби Нарин и погледна Дениз, сякаш ще я убие.
— Но това е рожденият ден на Ърмак.
Нарин се хвана за главата и каза:
— О, боже, този петък ли е? Кълна, се, бях забравила…
— Но ще дойдеш, нали?
— Разбира се, че ще дойда. — Знаеше, че няма друг избор.
— И ще доведеш и Атъф.
Нарин погледна Атъф, а Атъф се усмихна.
— Може да дойде и сам — отвърна Нарин. — Доколкото знам, има разрешение да излиза нощем.
По онова време бягството на Червенокосия Реджеп с Юмюхан зае място в живота на хората от цяло Муратели като незабравимо събитие. Направи безцветния им живот пъстър, а мрачните им разговори — по-сладки. Огънят изгаря мястото, където падне и осветява всичко наоколо. И този път стана така. Докато Хатидже и Ердоган изгаряха от болка в двете съседни къщи, съседите им се заеха със случката във всичките й измерения, разнищваха я отвсякъде, превъртаха я и я оглеждаха отново отгоре, отдолу, отляво и отдясно. Когато видеха Ердоган, сина му, Хатидже, Шадийе или Нарин, спираха да говорят; пред тях казваха: „Уви, жалко“, а зад гърба им се смееха и разкрасяваха историята преди и след инцидента с цялата сила на въображението си. Как през последните две години Реджеп ходел в къщата на Юмюхан всеки следобед, как след като избягали от къщи, заедно заминали за Анталия. Истината в цялата работа беше, че никой не знаеше нищо. В малката като дядовата ръкавичка улица бе имало скрита за всички договорка, без дори и най-прозорливите хора да узнаят и тъкмо това никой в махалата не можеше да разгадае. Няколкото жени, които си мислеха, че Реджеп се усмихва само на тях, прехапваха устни, а няколкото мъже, които се развеселяваха, щом видеха Юмюхан, усетиха болка отвътре. Като се изключи това, нямаше много хора, които да почувстват в дълбините на сърцето си състрадание към съсипването на две семейства. Причината да продължават да се питат какво ще прави Хатидже сега, какво ще стане с Ердоган, какво ще стане с децата им, не беше тревога за изоставените, а защото не искаха историята да свърши до тук. Вземаха си слънчогледовите семки, сядаха до прозорците и тихо вперваха очи в двете къщи, застанали една до една. Филмът беше вълнуващ, а те бяха още по-развълнувани. Гледаха жилищата — едното варосано в бяло, а другото боядисано в синьо, потъваха в мисли и пуфкаха цигарите марка Биринджи. Дърпаха настрани пердетата си и наблюдаваха как Мехмет се прибира вкъщи, куцайки със сакатия си крак. Когато идваше време за ядене, чукаха на вратата на Хатидже под някакъв предлог, за да видят какво ядат. Без Реджеп на руля двете хубави момичета изглеждаха още по-хубави в очите им, а Хатидже бе станала още по-грозна.
Хатидже усещаше очите, които я следяха, но Ердоган не беше в състояние да забележи дори и светът да се беше подпалил. Той живееше и дишаше с мисълта за Юмюхан и се опитваше да проумее как беше възможно да му дойде до главата такова нещо. Най-силно го изумяваше, че Юмюхан бе затворила сина им в бараката за дърва, когато си бе тръгнала. Просто не можеше да повярва. Тази любяща жена, която трепереше над сина си, го беше заключила като някаква безсърдечна кокетка на онова място, черно като гроб, и бе заминала без дори да се обърне назад. Беше го направила, за да не може детето да излезе и да съобщи „Мама си тръгна!“ и Ердоган да не може да тръгне след тях. Това показваше до каква степен любовта към Реджеп бе почернила сърцето на жената. Юмюхан, на която сърце не й даваше да изостави котенца да мяукат вън на студа, бе превърнала в камък сърцето си за своя син. Ердоган плака толкова, че очите му се разводниха. Лицето му изгаряше от солта в сълзите и бузите му станаха гнойни рани. Рида дни наред, от вечер до сутрин и от сутрин до вечер. Ставаше и плачеше, обръщаше се и плачеше, лягаше и плачеше, и даже докато си миеше лицето също плачеше. От деня, в който се роди, съществуваше една-едничка благословия на света, и тя бе Юмюхан. Без нея какъв смисъл имаше това постоянно страдание да разбърква цимент в студа и да излива бетон? Жена му караше слънцето да светне с една от нейните усмивки, а разпуснеше ли коси до кръста, птиците запяваха. В действителност нито слънце светваше, нито птици запяваха, но толкова Ердоган обичаше Юмюхан. Потърсите ли, няма да намерите един мъж дори, който да обича жена си колкото него, не само в квартал Муратели, но и в целия обширен Яслъхан. Ако не беше синът му, още в нощта, когато Юмюхан избяга с Реджеп би се хвърлил в река Яслъ и щеше да премине в другия свят преди те да пристигнат до мястото, за където бяха тръгнали. Дълго мисли за това, но не можа да открие в сърцето си сила да остави сина си сам-самичък. По същата причина продължи да става рано всяка сутрин и да ходи на работа.