От една страна бедността парализираше Хатидже, но от друга — това й пречеше по цял ден да мисли за бягството на Реджеп. Разбира се, плачеше скришом през нощта, вечер, когато всички мъже се прибираха по домовете си, тя имаше чувството, че се задушава, но все пак се справяше. Ако не чуваше как Ердоган вие на умряло по цели нощи за Юмюхан, щеше да се оправи по-бързо, но в такова малко място, това бе невъзможно. Всеки, който идваше и я питаше как е, докарваше темата до Ердоган. Огньове избухваха вътре в Хатидже, когато казваха „Мъж, но направо е разбит от нещастие. Каква жена била, бе! Какво пък толкова има в тази Юмюхан…“ В нейните очи мъката на Ердоган беше тайна възхвала на Юмюхан и от това кръвта й кипваше. И как само! Той минаваше покрай къщата й с увиснали рамене, сякаш му бяха потънали гемиите, а на нея отвътре й идваше да го тресне по главата с металния съд за изваряване на бельото. Винаги когато мъжът я погледнеше, на нея й се струваше, че я гледа Юмюхан, с тези неверни кафяви очи. Сигурно защото с години бе съзерцавал жена си с такава непресъхваща страст, Юмюхан беше обсебила очите на Ердоган.
Подмятанията на съседите: „Сега Ердоган ще вземе Хатидже“ бяха стигнали до ушите й. Тези думи я нараняваха, не защото тя не желаеше подобно нещо, а защото знаеше, че дори да умира, Ердоган не би се оженил за нея. Сякаш не й стигаха собствените й ядове, ами трябваше да понася и присмеха на всички хора. Финансовото им положение, и без това лошо, беше станало далече по-лошо. Ако Дебелият Неджати не пъхваше от време навреме в ръката и по някоя и друга пара, щяха да си лягат гладни. Двамата братя на Хатидже й бяха обърнали гръб. И то какво обръщане! Двамата вече не дори отваряха на сестра си. Пред вратата Хатидже чуваше шепотът им, долитащ отвътре, но нямаше какво да направи, освен да каже:
— Да пукнете дано!
Мехмед беше излязъл от болницата и беше изчакал възстановяването си в къщи без изобщо излиза в продължение на два месеца. Говореше малко, никога не се усмихваше. Сякаш Реджеп не бе взел гнева със себе си, когато беше заминал, а го беше оставил на сина си. Толкова раздразнителен беше станал Мехмет. В края на втория месец беше започнал работа при железаря, където беше работил преди, срещу половината от онова, което бе изкарвал по-рано и никак не беше доволен от това положение. Мършавият железар се бе възползвал от отсъствието на Реджеп и от бедността им. Мехмет с усилие се сдържаше да не го стисне за гърлото и да го убие. Тъй като не можеше да го направи, на хората вкъщи и денем, и нощем им излизаше през носа. Разбира се, не беше лесно да се озове отново сред прашните рафтове, след като бе чакал деня, в който щеше да отиде във Фенер, но на кого в този дом животът бе показал своето добро лице?
Нямаше кой да им протегне ръка, освен Неджати. Естествено, неговите средства не позволяваха да поеме напълно цялото семейство. Но все пак това, което правеше, не беше малко. Каза на Хатидже да идва веднъж седмично да помага на жена му с домакинската работа, а на Шадийе, която отдавна търсеше възможност да напусне училище, намери работа в сладкарницата, но нямаше намерение да наруши обещанието си пред Джемал ходжа и упорито не се съгласяваше Нарин да прекъсне учението си. Ако Нарин напусне училище, той ще спре да им помага — така им беше казал. Никой нямаше смелост да противоречи на Неджати.