Доброто и злото вървят ръка за ръка, може би заради това Нарин и Шадийе изживяваха най-щастливите дни в живота си. Нямаше кой да се разправя с тях и двете се възползваха в пълна степен от свободата си. Шадийе флиртуваше със сина на собственика на сладкарницата, а Нарин непрестанно мислеше за Фърат. Не го беше виждала нито веднъж след онази целувка в двора на болницата, но и без това й трябваше време да може да попие щастието, което беше изпитала. Досещаше се, че Фърат е заминал за Анкара, защото започваше вторият семестър, но разстоянието между двамата не й пречеше да мечтае за него по цял ден. Хатидже сподиряше с тревожен поглед своите израстващи, разцъфтяващи дъщери, мислеше: „Вече пораснаха“ и въздишаше. Имаше намерение да ги омъжи и двете още при първа възможност. В такова малко селище беше въпрос на време едно момиче, растящо без баща, да си спечели лоша репутация. Ако за тях отговаряше Реджеп, никой не можеше и дума да каже от страх, но сега те бяха изоставени.
Един ден, когато Нарин се върна от училище, се озова лице в лице с Мехмет. Брат й беше протегнал крака и седеше на дивана. Беше сложил патерицата до себе си като трети крак.
— Защо не си на работа? — попита Нарин.
— Напуснах.
— Напусна ли? Защо?
— Тебе какво те интересува? Моя си работа дали да напусна или не.
— Мама ще те спука от бой…
— Ще я спукам аз от бой! — викна Мехмет и размаха заплашително патерицата срещу Нарин. — Не трябваше да позволява наследството ни да отиде при вуйчовците ни, нито на татко да избяга от къщи. Заради нея изпаднахме в това положение.
— Добре, бе! — каза Нарин. — Прави каквото искаш, не ми пука!
— Трябва ли цял живот да слугувам на железаря за жълти стотинки, за да ви гледам? Аз да не съм ви баща? Грижете се за себе си. Вървете всички да работите. И ти работи, и мама. Не се надявайте на мене за пари.
— Браво на тебе! — отвърна раздразнено Нарин. — Като че ли много ме засяга.
Щеше да каже, че Шадийе изкарва повече пари от Мехмет, но замълча.
— Аз ще направя друго.
— Какво ще работиш?
— Ще видим. Имам няколко идеи.
Хатидже се прибра вечерта, научи, че Мехмет е напуснал работата си, заудря колената си и закрещя:
— Горко ми! Ти си същият като Реджеп, този твой баща. Той не можеше да се задържи на никоя работа и ти ще си като него.
— Татко избяга от твоята грозотия. Избяга от това твое черно лице. И дядо не ти остави пари, защото си грозна — отвърна Мехмет.
Хатидже скочи от място и цапна сина си, след което го стисна силно за ушите. Държейки ушите му в шепите си, започна да друса главата на момчето напред и назад. Брат й изглеждаше толкова глупаво, че Нарин не се сдържа и се изкикоти. Точно в този момент Мехмет освободи ушите си и както беше седнал, блъсна майка си с такава сила, та беше чист късмет, че се размина на косъм с печката, преди да се простре на пода. Нарин спря да се смее, а плашливата Шадийе както винаги сложи ръка на устата си и започна да плаче.
— И това ли трябваше да ми дойде до главата? — завайка се Хатидже на мястото, където падна. Заудря се в гърдите, започна да се люлее насам-натам, като говореше сама на себе си: — Това ли трябваше да изпитам от този, когото съм родила? Трябваше ли родният ми син да вдигне ръка срещу мене? Вземи ми живота, божичко мили, вземи го, да се спася вече.
— Не продължавай! — кресна Мехмет, но преди да успее да довърши думите си, патерицата до него се вдигна и стовари върху главата му. Нарин удряше брат си отново и отново, викайки:
— Точно си мислехме, че сме се освободили от татко, с тебе ли трябва да се разправяме, кучи сине? Ако още един път ни удариш, повярвай ми, със собствените си ръце ще взема безполезния ти живот.
От лицето, очите й, от цялото й същество бликаше ярост, сякаш не тя се беше смяла и забавлявала преди малко. Притиснат между стената и Нарин, Мехмет нямаше възможност да се изправи и да отвърне на ударите. Черната Хатидже увисна на кръста на Нарин, за да я отдели от брат й, защото Мехмет можеше да влезе в болницата за втори път. Но когато Хатидже увисна на кръста й с цялата си сила, Нарин политна назад и остана беззащитна за ударите на Мехмет. Докато брат й я налагаше здраво, Хатидже не си помръдна пръста, за да спаси Нарин. Нарин се опитваше да се запази от ритниците и юмруците, които заваляха върху тялото й и същевременно се опитваше да защити лицето си, за да може когато следващият път Фърат я погледне, още да я харесва. Най-сетне, когато имаше тази възможност, тя не пропусна да изкрещи на Хатидже и Шадийе, които се бяха сгушили една в друга в ъгъла: